Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка на сп. "Звук и светлина"
 
 

МЕДАЛЬОНЪТ
 –   с продължение  –  

СТРАННИЯТ КОЛЕКЦИОНЕР

След като изпрати Джордж на летището, Майкъл се върна в антикварния магазин и се зае с обичайната си работа, докато чакаше да дойде клиентът, който му се обади по телефона преди няколко дни. Клиентът му бе казал като най-обща ориентация, че го интересуват предмети от Югоизточна Европа и Майк смяташе да му покаже една чернофигурна коринтска гръцка ваза с композиция от сражаващи се воини с къдрави коси и бради, въоръжени с мечове и щитове и, разбира се, съвършено голи.

Вазата наистина беше древна, поолющена поради преклонната си възраст от около две хиляди и петстотин години и точно от посочения район. Също така щеше да му предложи и медальона "Машаллах", както го бе вписал в каталога си. Той ги извади и ги забърса с мека кърпа.

– Здравейте, вие ли сте мистър Майкъл Брустър? – попита мъжът, като влезе сред ситния звън на китайските пръчици.

Беше среден на ръст, около петдесетгодишен и незнайно защо му заприлича на Робърт де Ниро. Може би по-скоро по маниери и излъчване, защото в лице приликата беше незначителна.

– Аз съм – подаде му ръка Майкъл. – А вие сте мистър Диксън, предполагам?

– Точно така, приятно ми е.

– На мен също.

След тази обичайна размяна на любезности клиентът седна на предложения му висок стол и се завъртя да огледа обстановката.

Магазинчето беше такова, каквото очакваше. Пълно с никому ненужни боклуци. Значи носеше нищожни приходи. Дано и собственикът му също да оправдае очакванията. Колекционерът го беше проучил. Обикновено притежателите на антиквариати бяха възрастни, а той имаше нужда от млад и енергичен човек, който в добавка да бъде и достатъчно компетентен. Негов приятел колекционер му препоръча този младок, от когото бил купил преди време някаква сребърна фиала1 и беше останал с впечатлението, че си разбира от работата.

– Не гледайте тези вехтории – засмя се Майкъл. – За вас съм приготвил неща, които наистина заслужават внимание. Например тази антична гръцка ваза.

Клиентът я огледа, без да я докосва:

– Чернофигурна, между пети и шести век преди новата ера, коринтска, често срещан мотив, доста разпространени по цялото Средиземноморие, но тази е твърде добре запазена – безпогрешно констатира той и Майкъл разбра, че си има работа с познавач.

"Може би ще я купи и няма да се стъписа от цената, защото очевидно е наясно" – каза си той обнадежден.

– Не ме интересува – попари ентусиазма му мистър Диксън. – Имам такива.

Майкъл плъзна към него кутийката с медальона и зачака.

– Не си падам по Ориента – отсече посетителят. – Сега нека аз да ви покажа нещо.

Извади от чантата си голяма цветна снимка и му я подаде. Майкъл огледа с искрено възхищение прекрасния наколенник.

– Господи, какво великолепие! Сребърен ли е?

– Сребро с позлата – в гласа на мъжа прозвуча вълнение. – Моето съкровище!

Сега беше ред на Майкъл да се изфука с познания:

– Наколенник на гръцки или тракийски воин. Женското лице е предназначено да прикрие коляното, изключително изящно, носи лавров венец на главата, къдриците й се спускат на дясното рамо, отстрани има присвити крила, които обгръщат назад крака, медальонът върху шията на жената изобразява лъвска глава... Леко очукан, но великолепно запазен. Вероятно пети век преди новата ера, това може би е Атина или Нике, или пък нещо по-древно от тях. Може би тракийската Бендида, защото тази лъвска глава насочва натам. Значи по-вероятно да е тракийски, а не гръцки.

Мъжът го слушаше внимателно и кимаше при всяко добро попадение.

– Иска ми се да го докосна – каза Майкъл със светнал поглед.

– Колко силно го искате?

– Много – усмихна се Майк.

– Забелязахте асиметрията. Къдриците са отдясно. На другия наколенник би трябвало да са отляво.

– Вероятно.

– Ако го намерите и ми го донесете, ще докоснете и двата!

– Аз да го намеря? Как да стане това? – смая се Майк.

– Сега ще ви обясня. Купих този наколенник преди година и половина от крадци на антики, там ги наричат "иманяри". Обират древни тракийски гробници.

– Къде там?

– В България. Купих го безумно евтино за смешната сума от деветдесет хиляди долара. Нито за миг не се поколебах. Не можех да пропусна. Тези тъпаци очевидно не съзнаваха истинската му цена, а това е безпрецедентен уникат! Просто няма равен на себе си! После разбрах, че са осъзнавали цената му достатъчно добре. Този наколенник е бил само кукичката, която е трябвало да захапя. Предложиха да ми доставят и втория, но вече за четиристотин и петдесет хиляди.

– Искат ви почти половин милион?

– Да. Вече цяла година се пазаря с тях да намалят цената, но не се получава. Те са наясно, че искам да го купя и трябва да го продадат на мен, защото ако го предложат на друг, ще бъдат принудени да го дадат доста евтино. Двата наколенника заедно са много по-ценни, отколкото ако се разпилеят в различни колекции. А пък и аз упорствам и не се оттеглям от сделката. И така сме в патова ситуация. Играете ли шах?

Майкъл подмина този незначителен въпрос и продължи по същество:

– И какво всъщност искате от мен, мистър Диксън? Да отида и да им го открадна ли?

– Предлагам ви нещо по-разумно. Да отидете в България, аз ще ви поема разноските, и да се опитате на място да спазарите по-ниска цена. Поне наполовина. Когато заминете, аз категорично ще им съобщя, че се отказвам от сделката и са свободни да си търсят нов клиент. Вие ще им се появите тъкмо навреме.

– А ако го продадат на някой друг, докато пристигна?

– Толкова бързо? Това не са картофи, мистър Брустър.

– А моят дял?

– Десет процента.

Майкъл се опита да сметне. Посетителят услужливо го улесни:

– От двайсет и две до двайсет и пет хиляди долара за седмица-две... Добра печалба. Заслужава си да помислите.

– Твърде рисковано – поколеба се Майк. – Това са си престъпници. Но истинската опасност не идва от тях. Искате от мен да пренеса контрабандно през... няколко граници една антична ценност. Чакат ме много години затвор, където и да ме хванат.

– Но за тази ваза също сте рискувал – усмихна се мистър Диксън.

Майкъл развълнувано закрачи напред-назад в тясното пространство зад щанда. Вярно беше, че пое този риск миналата зима, когато беше в Гърция.

– Не е същото – възрази той разпалено. – Вазата е керамична, не я лови детекторът за метал на летищата. Бях накупил от пазара в Атина още десетина като нея, съвсем новички, но изкуствено състарени. Направих се на пълен глупак, на наивен американски турист. Куфарите ми пращяха по шевовете от малки и големи копия на Акропола, вази и амфори, статуйки на гръцки богини с ръце и без ръце, всяка старателно увита в няколко слоя вестници и облепена с тиксо. Гръцките митничари се подсмихваха, като ми ровеха багажа, и, разбира се, не стигнаха до дъното. Но този наколенник, уважаеми мистър Диксън, е нещо съвсем различно! Тук рискът е огромен.

– Само така ви се струва. Сега ще ви обясня, всичко съм измислил!– възрази колекционерът и потропа с пръст по снимката. – Това е метално, наистина. Детекторите биха го хванали. Но защо трябва да го носите в багажа си? Защо в самолета?

– А как ще го изнеса?

– Много просто, с кораб сред разни други метални части за машини например. Ще пристигне тук един-два месеца след вас. Но всъщност това не е ваша грижа. Човекът, когото ще пратя да ви донесе парите, знае как да го направи. За съжаление той нищо не разбира от антики. Затова ми трябвате вие, мистър Брустър. Вашата задача не ви поставя в никаква опасност. Откривате наколенника, спазарявате го, плащате и го предавате на моя пратеник. А после си излитате обратно със самолета абсолютно чист.

Идеята не беше лоша.

– Нека помисля. Ще ви отговоря, когато бъда готов с решението си– каза Майкъл съвсем сериозно.

Той прибра в чекмеджето си визитката, която посетителят му подаде. На нея нямаше адрес. Само име и мобилен телефон.

– Побързайте с мисленето, Майкъл. Ако вие се колебаете, ще намеря някой друг. Да не ме познаваха онези разбойници от пещерата на Али Баба, сам щях да отида.

Този ден Майкъл се задържа по-дълго в магазина. С нищо специално не беше зает. Просто имаше нужда да поседи сам и да обмисли предложението. То определено беше смущаващо, въпреки че на младия антикварист не му се случваше за първи път да действа на ръба на закона и моралните норми. Но едно е на пазара в Атина да разпознаеш в някоя вехтория истинска антична ценност и с това да й дадеш полагащото й се място в културния обмен, макар и изнасяйки я тайно, съвсем друго е да отидеш, за да издириш специално някаква наистина безценна антика и да организираш нейното контрабандно прехвърляне зад граница. После над колебанията му надделя разумният довод, че тя така или иначе ще бъде изнесена, за да попадне в нечия частна колекция, и никога няма да бъде изложена в музей. А второто, което го поблазни, бе възможността в тези изобилни на древна история земи да открие и купи за себе си интересни неща, без това непременно да е престъпление. Защо някой друг да не ти финансира "проучвателната експедиция", щом толкова се натиска?

Като премери по този начин на везните на съвестта си всички "за" и "против", Майкъл се чу с Ейми по телефона. Каза й, че ще лети за Европа и няма да успее да отскочи до нея, както й беше обещал.

След раздялата им бе звънял вече два пъти, беше говорил и с хлапето, но още не го бе виждал. Твърдо реши, щом се върне от България, наистина да отиде до Уичита. Ей го къде е – в съседния щат!

На другия ден провери как стоят нещата със самолетните билети и си направи резервация за след десет дни.

Чак на четвъртия ден позвъни на мистър Диксън, за да си придаде все пак малко тежест. Каза му, че приема предложението му и още на следващата сутрин колекционерът отново беше в магазинчето. Даде му имената на хората в България, телефоните им и подробни инструкции как да разговаря с тях. Какви познания да демонстрира и за какво да не споменава в никакъв случай. Посъветва го да се прави на наивен, но премерено, защото ако го вземат за пълен глупак, няма изобщо да му предложат втория наколенник. И изрично настоя всички телефони и имена да научи наизуст. Да не носи в себе си никакви бележчици, за да не може никой да го свърже с иманярите. Все пак и там имаше полиция. Даде му петнайсет хиляди долара в брой, за да си плати самолетните билети, да има за всякакви разноски и за капаро, докато изчака пратеника с парите.

Очевидно мистър Диксън беше доста добре ориентиран.

– В такъв случай защо да ги нося в брой? – учуди се Майкъл. – С кредитна карта е по-удобно. Ще си ги внеса утре по сметката...

– Не, няма да ги внесете. Иманярите, признават само реалните пари. Освен това всяко разплащане през банка оставя следи. Те предпочитат, а и аз също, да няма такива. Когато уговорите сделката, обадете ми се и аз веднага ще ви пратя по човек цялата сума. Гледайте да ги склоните на двеста и двайсет, до двеста и петдесет хиляди долара.

– Този ваш пратеник как ще пренесе толкова много пари?

– Не са много. Само двайсет и пет пачки по сто долара.

– Май да – кимна Майкъл.

Човекът беше с опит. Имаше какво да научи от него. Може би щеше да му свърши тази работа. Но като напипа изворчето на антики, като установи добри връзки с тези разбойници от вълшебната пещера на Али Баба, можеше да продължи да работи за себе си. Знаеше какво търсят сериозните клиенти и колко могат да платят. Рискът беше нищожен, а даваше възможност да разгърне бизнеса си в бъдеще.

Следващите дни преди заминаването прекара в ровене из интернет. Прочете цялата информация, която намери за България – география, етнография, история, климат, туристически обекти, политическо устройство, последни новини и събития...

Отбеляза си странния факт, че имат в парламента партия на турското етническо малцинство.

"Все едно ние да имаме партия на мексиканците или поне на испаноезичните. Или на италианците, защо не и на китайците?" Това го озадачи, но новите демокрации в Източна Европа изглежда си имаха своите особености. Фактът го засягаше дотолкова, доколкото реши, че може да предложи медальона "Машаллах" на някой техен заможен конгресмен от турската партия. Затова щеше съвестно да го декларира при изнасянето му от Съединените щати и внасянето му в България като лична вещ, семейна ценност от прадядо му. Човек винаги е напълно свободен да продаде нещо свое на когото си иска.

Кейт дойде на летището да го изпрати.

Бяха се сдобрили, разбира се. Онзи умник, Джордж, се оказа прав за отворената врата.

А Джордж всъщност беше там някъде. Какво пречеше да се види с него? Май щяха да се окажат в България по едно и също време. Ако вече не е отлетял при своята Таня в Русия.

ВОЙСКАТА НА САДЪК ПАША, 1854 г.

В шатрите, разпънати насред трънливото поле край Силистра, бяха нощували войниците от някаква османска войскова част, дошли, препускайки на конете си, чак от Сливен. Добре облечената, добре обучената и добре въоръжената кавалерия беше от два дни на разположение и очакваше нареждане от главното командване на армията. И войниците, и конете вече бяха отпочинали от тридневния преход. А посред лято да спиш в поле, ечащо от песента на щурците, само с една палатка над главата, полюляваща се от лекия ветрец, беше прекрасно! Забравяш, че си на армейска служба и, че си тръгнал на война. Докато чакаха нареждания, мъжете всекидневно си устройваха надбягвания и препускане с прескачане на препятствия, но не много високи. Трябваше да си раздвижват конете, не да ги осакатяват.

После потягаха конската сбруя, почистваха и лъскаха с парцалчета оръжието си и се упражняваха в точна стрелба с хубавите си пушки. Радваха им се искрено – като деца на нова играчка.

Военачалникът им, Мехмед Садък паша, със свалена чалма, защото запарваше главата му в лятната горещина, седеше под едно платнище на сянка и със задоволство ги наблюдаваше. Хубавци бяха те в новите си униформи, които точно в началото на войната получиха от Франция, и с новите френски пушки, които не бяха гладкоцевни като предишните, а нарезни, стреляха много по-точно и по-надалече. Всичко беше отлично, само дето не тръгваха още да се бият с руснаците!

– Садък паша, шпионин хванахме! – викнаха отдалече двама от войниците му, които водеха някакъв уплашен старец с вързани на гърба ръце.

Арестантът спря на място и стъписано ги изгледа. След краткото им боричкане в близкия храсталак, при което и от двете страни се чуваше само пъшкане и ръмжене, те едва сега проговаряха.

– Ама вие българи ли сте, бре? – сопна се вързаният.

Те се закискаха и запревиваха от смях:

– Изкарахме ли ти акъла, старче?

– Ще ви дам аз едно старче! – сяде ги той. – Я да ме отвързвате веднага, че стадото ми ще се разпилее! Къде ще го гоня после по баирите! Българи да ме арестуват! Че аз ви помислих за турски аскер2, бре, и дойдох ей така да надникна. Ма вие що щете в турската войска?

– Тая войска не е турска, а казашка. Ние сме казаци! – тупна се в гърдите един голобрад младок.

Това съвсем обърка дядото.

Значи руските казаци пак бяха минали Дунава и този път бяха дошли чак отсам Силистра? Но в града бе пълно с турска войска! И французи, и англичани имаше, ама тях ги натръшка холерата!

– Пуснете ме, момчета – замоли се старецът. – Няма да ви издам на турците. Тука наблизо има едни дерета, ще ви ги покажа, та да се скриете.

– Ама ние не се крием от турците, бе, дядо! Ние с тях сме тръгнали да воюваме срещу Русия.

Тези налудничави обяснения дойдоха за овчаря много в повече, отколкото той можеше да смели с простия си селски ум.

– Ама как ще воювате срещу Русията бе, сине? – жално попита той и се вгледа объркано в очите на младока до себе си. – Че нали сте българи? Че тя е тръгнала нас да освобождава от турците! – очите му чак се насълзиха от оскърбление. Него лично го заболя от това, че туй момче, точно на годините на неговия внук, може да вдигне пушка срещу руския солдат. – Господ да те убие, ако гръмнеш срещу братята руси – прошепна той и две сълзи се показаха в очите му.

Войниците спряха смутени от думите му и погледнаха крадешком към седящия съвсем наблизо Садък паша. Дали ги беше чул? Дали ги бе разбрал? Той твърде много вече разбираше български, нали половината от всичките шестстотин казаци бяха всъщност българи.

Чул ги беше.

Но се направи, че не е. Те се повъртяха на място, пък отвързаха стареца и го натириха да си върви.

После се приближиха до навеса и заобясняваха:

– Объркали сме се, Садък паша... Селянин, овчар... Любопитен бил да погледа.

– Дoбже3 – каза с натъртено "ж" пашата и махна с ръка да ги отпрати. Не му се занимаваше с тях.

Не за пръв път се сблъскваше с тази необяснима за него обич и надежда към Русия у простите българи. Не ги е мачкал тях руският ботуш! Не знаят какво е да си крепостен селянин! Не са виждали как добрите руски войници съвсем по братски избиват своите братя славяни в Полша! "Дядо Иван – казват – ще ни освободи от турско робство." А за руското робство дори не подозират, че го има!

Такива мисли се рояха в главата му и той гледаше след тях, смръщил вежди, почуквайки с нокътя на палеца угасналата си лула. От палатката излезе адютантът му. Беше си свил тютюн в тръбичка от хартия, както го правеха българите, приседна до него, запуши и заговори на полски:

– Не им се ядосвай, Чайка! Важното е, че на българите в казак алая4 добре сме им обяснили. Всичко сме им разказали. Днес те ще ни подкрепят срещу руснаците, а утре ние тях срещу турците.

Михаил Чайковски, след като по спешност прие исляма и се преименува на Мехмед Садък паша, успя съвсем в навечерието на войната да събере няколкостотин ентусиазирани поляци и малко потомци на донски казаци, преселили се отдавна в Добруджа. Но не стигаха и затова попълни полка си с българи. Всички бяха християни. Никой не го беше грижа за различията между католици и православни, нали се молеха на един бог.

В лична кореспонденция с френския император Наполеон III успя да издейства ново оръжие и униформи за хиляда войници и с полските офицери, които се събраха под знамето му, усилено се зае да ги обучава. Сам си свърши работата без онези псевдородолюбци от хотел "Ламбер"!

Поляците бяха страхотно мотивирани. Те се готвеха отново да воюват за освобождението на Полша. Смятаха, че с навлизането си на север в родните земи ще подбудят населението за ново голямо въстание. За негова изненада българите също с желание се записваха в полка му. Оказа се, че освен бивши хайдути и разбойници, освен избягали от родните си села и преследвани от турците за някакво прегрешение, тук идваха млади интелигентни хора, за да придобият военен опит. Те се радваха, че я има тая християнска войска и в нея свободно се учат да боравят с оръжие.

– Това турците ни го забраняват – обясняваха те на офицерите поляци.–Само мюсюлмани могат да носят оръжие открито. А при вас ще се изучим и после ще съставим наша българска войска, за да освободим България.

Така ентусиазирани и безгрижни бяха, докато не ги пратиха срещу руснаците, навлезли в Добруджа. При тази вест очите на поляците пламнаха, а на българите угаснаха. И Садък паша ясно го видя.

"Въпреки това те няма да се огънат – каза си той. – Ще ни помогнат. А после ние на тях."

Настъплението беше кратко и почти без сражения. След ултиматума на Австрия, че също ще се намеси във войната, ако руските войски не се изтеглят от Добруджа, Влахия и Молдова, руснаците изоставиха българския град Силистра и просто отстъпиха назад, а подире им без бой се придвижваше османската армия и заемаше позициите им. Така в средата на август Омер паша влезе в Букурещ, а шепата казаци на Садък паша стигна река Прут. От другата й страна се простираха полско-казашките земи. Поляците, застанали на брега, можеха да помиришат как ухаят тревите и цветята в родината им.

– Днес сме на отсамния бряг – казваха развълнувано те. – А утре ще преминем оттатък!

Вечерта водката се лееше обилно в чашите. Свиреше хармоника, а всички с ентусиазъм деряха гърлата си с химна на някогашното Полско кралство "Боже, цош Польске" и "Мазурката на Домбровски", а после българите на свой ред запяваха своите бунтовни песни "Стани, стани юнак балкански" и "Вятър ечи, Балкан стене".

В настъпилата за малко тишина от отсрещния бряг на реката прозвуча висок младежки глас, който отново подхвана:

– Йешче Польска не згинела...

Всички вкупом наскачаха и започнаха да викат до прегракване, до спазъм в гърдите и сълзи в очите:

– Иджеми, брачя! Ютро бенджйеми вдому!5

И така до зори.

* * *

Но на другия ден османските войски, а заедно с тях и казаците на Садък паша, по заповед на главното командване се изтеглиха на свой ред от позициите и бяха заменени с австрийски части. Поради някакви си тънки политически пазарлъци!

Войната за тях свърши. Казаците унило яздеха конете си назад – обратно към Дунав, към българските земи, подвластни на султана, към Сливен, където бяха разквартирувани трайно.

Какво ги интересуваше вече тях ходът на войната? Че Русия била унищожила флота на султана в неговото най-защитено пристанище Синоп? Че после и руският флот бил унищожен от френските и английските кораби при Севастопол на Кримския полуостров? Че самите френски и английски кораби били унищожени също, но не в битка, а от страховита буря в морето, което не случайно се нарича Черно? Че войната се разпростряла в целия свят – водили са се сражения в Балтийско море, жестоки битки в Кавказ и даже чак в Камчатка на тихоокеанското крайбрежие на Русия?

А Полша? А Казашката сеч?

Защо пак всички царе, крале и императори се престориха на дълбоко загрижени, но не бил сега подходящият момент?

– Насред Европа бавно умира цял един народ! А всички се правят на слепи! – каза Садък паша.

На кого ли го каза?

Ей така, на себе си. Та поне той да се чуе.

НАЙ-ОБИКНОВЕН АМЕРИКАНЕЦ

Ели дойде късно следобед в залата. Там през целия ден представителите на различни американски компании провеждаха срещите си с българските студенти. Тя само надникна през вратата и махна с ръка, колкото да се обади, че е тук. Скоро Джордж приключи разговора си с последните две момчета, събра си книжата и проспектите, изключи и прибра лаптопа си и излезе в коридора.

– Как беше днес? – усмихна се тя. – Заболя ли те устата да повтаряш едно и също?

– Вече свикнах. Нищо по-различно от срещите ми в Прага и Варшава.

– Ходих днес до руското посолство – информира го Ели. – Ще ти трябват паспортна снимка, попълнен формуляр и две седмици търпение. Има и кратка процедура за три дни, но май за теб няма да стане.

– Защо? – беше развил болезнена чувствителност към постоянните прояви на специално отношение към него. – Аз съм просто един най-обикновен американец!

– Не че ми го казаха, но изпитах такова усещане. Не им хареса това, че не от Америка, а оттук тръгваш да си вадиш виза, че не можеш да посочиш адреса, на който отиваш, нито имаш хотелска резервация, нямаш покана от местно, тоест руско, лице... Просто нищо в теб не им хареса!

– Ели, може ли да ми откажат?

– Имат право. Нали затова човек подава молба за виза, а не си я купува като входен билет за страната.

– Аз трябва да отида! Трябва да намеря Таня! Ели, разбираш ли колко е важно това за мен?

Джордж не би могъл да си даде обяснение защо с такава лекота разговаря с Ели за своето най-съкровено желание, за което трудно бе разговарял дори с Майкъл. Имаше в нея някаква топлота, някаква простота в обноските, която го предразполагаше и го караше да се чувства спокойно. В китайския ресторант, където я покани на вечеря снощи, дълго си бяха припомняли най-различни весели случки и недоразумения от миналогодишната й работа в парка. Джордж просто и без притеснение й разказа колко е влюбен в Таня, как само глупавата нерешителност му попречила още тогава да й разкрие чувствата си. Но сега бил длъжен да го направи.

Ели го слушаше с разбиране и с някакъв премрежен тъжен поглед. Навярно беше й се случвало да изпита подобни чувства, предположи Джордж, а тя кимна с глава и откровено отвърна на въпроса му:

– Така е, Джордж, харесвам един мъж, но не мога да му кажа. Просто е невъзможно!

– Може би той също те харесва, но като мен проявява нерешителност. Може би трябва ти да направиш първата крачка?

– Ще си помисля – отвърна му Ели.

Когато на другия ден подадоха молбата за виза в посолството, а на третия срещите му със студентите приключиха, пред Джордж изникна въпросът какво ще прави две седмици, докато чака.

– Хайде да те разходя из България. Януарските ни лекции още не са започнали. Ще ти покажа интересни места. Можем да тръгнем първо на юг към Рилския манастир и Мелник, там правят страхотно вино! А после ще поемем на изток през Копривщица и Пловдив до морето, ще постоим там два-три дни на вилата ни и ще се върнем през старата столица Търново... Нещо такова. България не е голяма, две седмици ще ни стигнат и ще ни останат. Ето, като минем през Копривщица, можем да посетим къщата на Георги Бенковски, нали искаше да научиш нещо повече за него. Сега е музей.

– Така ли? – изненада се американецът. – Тя не е ли много стара?

– Там има много стари къщи. Но са просто великолепни! Никъде не си виждал къщи като тях! Копривщица е специално градче. То е един огромен музей, където експонати са целите домове, а около тях пак в такива стари сгради си живеят хора. Заслужава си да се види.

– Тогава поемаме първо натам – предложи Джордж.

На другия ден потеглиха. Джордж вече бе обменил от доларите си в левове, за да върне на Ели за маратонките му, защото внимаваше тя да не се охарчва излишно заради него. Той изрично настоя да плаща и всички разноски по предстоящото пътуване, тъй като Ели все пак беше студентка, а пък той някак се бе самопоканил.

И така – предстоеше му да удостои с присъствието си "великолепната" Копривщица! Но когато стигнаха, разбра, че не е трябвало да мисли за нея с пренебрежение.

Джордж нямаше ни най-малка представа какво щеше да види. Но реши да й достави удоволствие и да се опита убедително да се престори, че това градче – ами че то просто е най-хубавото градче, което е виждал през живота си!

Но още докато навлизаха в него с колата, почувства, че започва да гледа озадачено. Закътано между ограждащите го хълмове, с къщи, построени по двата бряга на малка планинска река – единият по-стръмен, а другият по-полегат – то му се видя в слънчевия зимен ден като истинско бижу. Извити каменни мостове на няколко места свързваха двата основни дяла на селището. Къщи, боядисани в най-различни цветове – тази синя, другата червена, третата в топло оранжево. Покрити с извити като черупки стари керемиди. Рамките на прозорците очертани с бяла линия, геометричните форми на стените също очертани и всичко това придава на къщите изключителна лекота и изящество. Високи, зидани от камък, огради, над които кой знае защо се надвесва горният етаж на някой дом и навлиза в пространството над улицата. Над побелелите от сняг покриви красиви коминчета пушат и дават живот и топлина на цялата картинка, извадена като от много пъстра илюстрация в някаква детска книжка.

А Ели се засмя на смайването му и каза:

– Още нищо не си видял. Да вървим да си купим билети.

Взеха си по един обиколен туристически билет и тръгнаха. Ели не идваше за първи път. Хвана го за ръка и го поведе по странните улички, настлани с плоски камъни. Освен двата пътя покрай реката, не видяха друга асфалтирана улица. Всичките бяха покрити с тези различни по форма и големина плочи. В цялото градче!

Влязоха в двора на първата къща-музей, Ослековата. И Джордж спря поразен. Издаденото напред чело на втория етаж стъпваше на три дървени колони, които той не можеше да знае, че са от специално донесен ливански кедър. Стенописите от преди сто и петдесет години представляваха завеси, които се повдигат и разкриват неизвестни, но прекрасни отвъдморски градове с пищни дворци и пристанища, пълни с лодки. Оказа се, че не само цялата фасада е щедро изписана отвън с орнаменти и медальони с пейзажи. Всички стени на стаите вътре също бяха изрисувани, а таваните – покрити с богати дърворезби, различни във всяко помещение, и от тях висяха скъпи полилеи и лампи, специално донесени от Германия, Австрия или Италия. Цялото обзавеждане до такава степен показваше богатство и гордост от постигнатото, че изпитваш някакво особено чувство. Като че ли сам собственикът те развежда из дома си и минава редом с теб от стая в стая.

Продължиха нататък.

Втората къща, третата – една от друга по-нагиздени и пълни с живот, въпреки въженцата и преградите, които постоянно напомнят на посетителя, че се намира в музей. Иска ти се да приседнеш и да се отпуснеш в тази уютна обстановка, сякаш си поканен на гости и домакинът ей сега ще влезе и ще седне до теб на миндера6. Всяка къща носеше името на стопанина, който с толкова любов я е построил, обзавел и довел зографи да я изрисуват. Беше направил нещо, в което духът му сякаш продължаваше още да живее.

След три часа Джордж бе преизпълнен с впечатления и вече никой шедьовър на копривщенската архитектура нямаше да може да остави спомен в съзнанието му, преливащо от багри, украси и резбовани тавани. Седнаха да изпият по кафе в една стара къща, която той също би взел за музей, а тя си работеше като малък семеен ресторант. Ели нарочно мълчеше, оставяйки го да осмисли видяното.

Най-после Джордж обобщи хаоса в главата си с думите:

– Наистина ти ми каза къде отиваме. Но аз не очаквах да видя това, което видях. Невъзможно е човек да си представи, че има такова място. Благодаря ти.

Ели само се усмихна. Беше много доволна.

"Типичен американец – каза си тя. – Въобразяваше си, че няма в света нещо, което може да го изненада."

– А къде е къщата на моя съименник? – сети се Джордж.

– Нека да ни отпочинат малко краката и ще попитаме. И аз не знам. Изглежда не е в квартала с основните музейни сгради.

Тя се оказа права. Една случайно срещната жена им посочи стръмно застроения хълм от другата страна на реката и каза:

– Ей там, виждате ли паметника? Малко под него е къщата.

Те тръгнаха към извисяващия се над покривите устремно препускащ конник от светъл камък.

– Това той ли е? – попита Джордж, кой знае защо с вълнение.

– Да – лаконично отвърна Ели.

Намериха я съвсем лесно. След всичките обиколени от тях богати, красиви, изписани къщи, тази им се видя пуста и празна. Дъските, с които бяха облечени отвън и отвътре стените й, бяха потъмнели от времето. Оскъдни мебели и почти никакви вещи на този мъж, оставил името си в историята. Една въстаническа униформа, която се оказа копие, няколко увеличени фотографии, няколко тънко изплетени чорапа от ръцете на майка му Нона. Само пушката била неговата.

– А истинското му име? – попита Джордж.

– Гаврил – отвърна Ели, като го прочете в обяснителните бележки на музея. – Име на архангел. Гаврил Хлътев.

Джордж застана пред уголемената му снимка, висока почти метър. Георги Бенковски стоеше подпрян на резбован шкаф и днешният му съименник, взрян в него, се опитваше да попие духа на този човек. Защото старата снимка отпреди близо сто и четирийсет години бе запечатала точно това – дух! Не плоска безизразна физиономия с някакво благо, ретуширано изражение, а напорист характер, светли очи, които те гледат и сякаш настойчиво те питат или пък ти казват нещо много важно!

Джордж само това запомни – очите на този човек.

– Разкажи ми за него, Ели – каза дълбоко впечатлен.

– Да вървим, ще ти разказвам, докато пътуваме.

Тръгнаха си. Излязоха от продълговатото, настлано с камък дворче и зад гърба им остана самотната, потъмняла от времето къща с един нелеп каменен бюст на висок постамент отпред. В очите на мъртвия камък изобщо го нямаше оня поглед от снимката. Празни каменни очи без зеници, без порив и плам.

– Трябва да го махнат, нали? – прочете мислите му Ели. – Това изобщо не е Бенковски.

Когато седнаха в колата, телефонът на Джордж иззвъня. Гласът на човека отсреща го накара да се засмее.

– Майк се обажда – прошепна той на Ели, макар че тя нямаше представа кой е тоя Майк.

След като приключи краткия разговор, Джордж обясни:

– Майкъл е моят най-добър приятел. Има антикварен магазин в Денвър. Каза ми, че най-неочаквано ще лети за България по някаква работа и питаше дали съм още тук, за да се видим след два-три дни.

– Е, тук си – потвърди Ели.

Потеглиха.

– Ще те запозная с него. Сигурен съм, че много ще го харесаш. Той не е скучен като мен.

– Ти не си скучен, Джордж.

"Нито си... как го каза Таня? Смотан, точно така се изрази. Не си смотан. Но щом си тръгнал да я търсиш, върви! Може да не ти го каже точно с тази дума, но ще се постарае да го разбереш. Тя умее."

– Знаеш ли – сети се внезапно Джордж. – Мисля, че може би си виждала Майкъл. Един следобед ти с Таня и две момичета от Полша влязохте в едно барче и си поръчахте бира с чипс, абсолютно противозаконно, разбира се.

– Защо? Виждала съм да продават чипс и на съвсем малки деца!

– За бирата говоря! – погледна я той и видя, че му се смее. – Много смешно!

– Това ваше пълнолетие – продължи да го закача Ели. – Веднъж повикахме по телефона едно момче от другото общежитие да играем на карти. Само една улица дели двете сгради. И докато измине тези двайсет крачка, за малко да го арестуват, понеже той тръгнал към нас с шишето бира в ръка, от което си пиел в стаята. А по вашите закони не само няма право да я пие, защото е непълнолетен, но и да я носи на улицата. Трябвало да е поне в книжен плик.

– Така е. И добре, че е така. Иначе хлапетата ще се пропият, вярвай ми.

"Вярвам ти. У нас напоследък май тъкмо учениците пият най-редовно."

– И какво, ходихте да го измъквате от полицията ли? – поинтересува се Джордж.

– Ха, знаеш ли какво станало? Полицаят го попитал какъв е, защото усетил акцента. "Българин", отвърнал нашият. "Вие, българите, няма ли да се научите на ред най-после! Махай се да не те виждаме повече!" Така му се развикали и го отпратили. – Ели се разсмя весело.– Моля ти се, обикновен американец, а знае, че съществуват българи на тоя свят! Отделил ги е, класифицирал ги е в съзнанието си.

– И с какво? С това, че не спазват законите – заядливо уточни Джордж, засегнат от пренебрежителното "обикновен американец".– И аз съм един обикновен американец. И какво от това? По-лоши ли сме от другите хора?

Ели замълча. Разбра, че го е засегнала и се извини:

– Прощавай, не исках да те обидя. Всъщност фактът, че спазвате правилата и сте колективисти, ви прави силни. Управляеми сте, но пък вървите напред. А ние тук, в България, сме индивидуалисти. Всеки тегли в своята посока, спазва ограниченията, ако ги разбира и докато го наблюдават. Ето, виж го тоя! – посочи колата, която току-що ги изпревари. – Има и ограничение на скоростта, и знаци, че изпреварването е забранено. И по GSM-а си говореше. Той направи точно три нарушения едновременно! Ами ако някой отсреща беше изскочил иззад завоя? По пътищата у нас е някакъв ужас. Все едно, че се води война. Знаеш ли колко хора загиват!

– Ти също караш бързо – обади се Джордж. – Знакът посочваше осемдесет километра, а се движим със сто и двайсет.

Ели изпъшка и отпусна газта:

– И аз съм като другите, какво очакваш? Нали съм българка! Пък и тези тъпи ограничения! Как може да сложат знак за осемдесет километра на такъв хубав път?

– Ето, пак спориш със закона! – Беше ред на Джордж да я изгледа с насмешка.

Галина Златарева

Бележки под линия:


1. Фиала – ниска чаша, използвана от траките за ритуали (възлияния) с течности при жертвоприношения (б. а.). Горе

2. Аскер – войска (тур.), (б. а.).Горе

3. Добре (пол.), (б. а.).Горе

4. Алай – османска войскова част (б. а.).Горе

5. Идваме, братя! Утре ще сме си у дома! (пол.), (б. а.).Горе

6. Миндер – издигнато място покрай стена за сядане или полягване, постлано с черги и отрупано с възглавници (б. а.). Горе

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg