Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2022 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка на сп. "Звук и светлина"
 
 

МЕДАЛЬОНЪТ

/с продължение/

ВИСОЧАЙША ВИЗИТА

В огряната си от зимното слънце стая Николов седеше зад бюрото, изпаднал в някаква странна апатия. Американецът и приятелката му отдавна бяха излезли, но усещането за безсилието му остана да виси след тях. Такива бурни разправии рано сутринта му бяха от "любимите". След това целият му ден тръгваше накриво. Огледа мизерния си кабинет, в който едничкото що годе модерно нещо беше петгодишният му компютър. А иначе – стара кантонерка, задръстена с папки, олющено бюро, на дясната му страна също купчина папки и документи. Добре, че слънцето грееше ослепително, та поне бе топло. Oгледът на обстановката го доведе до един едничък извод – нужно му беше да излезе навън и да изпуши цигара. Нямаше никакво желание да разгърне което и да е от чакащите разследвания.

"Отлагам, отлагам, но никой от сдиплените в тях случаи няма да се разреши от само себе си. Трябва да се работи!"

Само че вместо това, той бръкна в чекмеджето си и извади от плика с вещите на загиналия американец мобилния му телефон. Беше прегледал повикванията и записаните телефони и така бе стигнал до Джордж. Нямаше нито един български номер. С кого се беше срещал, си остана загадка. Ако е звънял на някого, то е било от хотела или от другаде. Нямаше тефтерче с номерa. Нима всичко е помнел в главата си?

"Голям конспиратор!"

Но сега конспирацията му се обръщаше срещу него. Някое от другарчетата му го беше застреляло, а никакви следи не водеха към убиеца. Дознателят се замисли за снимката от телефона на Джордж. А какво ли бе снимал самият Майкъл? Защо не беше проверил още?

Може би защото смяташе, че бандитите не си правят групови снимки за спомен. Или някакво неясно усещане за опасност го бе спирало... Но сега през деня яркото слънце разпръсна сенките на мрака, той се облегна в стола си и започна да прехвърля запаметените снимки.

Както и очакваше – макар и дребнички в групите си по четири кадъра, сюжетите ясно си личаха. Рожден ден вкъщи, компания на басейн, цяла поредица ухилени роднини на някаква сватба, това пък трябва да е гаджето му пред архитектурни забележителности в няколко претенциозни пози на манекенка. После пиянска компания– доста размазани кадри в заведение. Заради отблясъците от светкавицата очите им са червени като на вампири. Пак гаджето – не, това е друго момиче. Палавник е бил този Майкъл! Пейзажи, пръснати тук-там между запечатаните мигове от живота му. Последна снимка– някакви дебелаци и един костюмар между тях... Нищо интересно...

"Чакай! Стой! Дебелаци със златни синджири на вратовете! Това са си нашенски мутри!"

Ето че се снимали бандюгите за спомен!

Николов увеличи снимката, но и сама на дисплея на телефона тя не позволяваше добре да се разгледа, а беше направена и отдалече. Само че дори от това разстояние, и на това малко екранче той разпозна лицата на хората. Ето защо нещо в него го бе възпирало да прегледа снимките. Всяка от трите ухилени физиономии познаваше отлично! Опасното в случая беше, че бяха заедно в един кадър.

"За такава снимка се убива!" – каза си дознателят, загледан в мъжа с костюма между "братята" и в хищната му усмивка... Полека остави телефона на бюрото си, сякаш бе започнал да му пари.

Вече не му се пушеше.

След малко екранчето угасна. И Николов затвори очи, сякаш това щеше да го изолира от ставащото. Но не се получи.

Отвън спряха няколко черни коли едновременно, излязоха мъже, хлопнаха се врати. Някакво височайше началство беше пристигнало. Криминалистът стана от бюрото си и отиде до прозореца да види.

От втората кола излезе и се огледа с бдителния си поглед човекът от снимката. Човекът с усмивката на хиена.

"Лично!!! – констатира Николов. – Да разбере накъде са ни повели следите, да ги замете, докато е време. Значи идва при мен!"

Той се отдръпна от прозореца и трескаво се огледа. Имаше само няколко минути, за да реши какво да прави, каква позиция да заеме, какво да покаже, че знае. Или всичко? Не, това е опасно!

"Аз не знам! Аз нищо не знам!" – изкрещя в него чувството му за самосъхранение.

Атанас Николов, четирийсет и две годишен криминалист с двайсет години стаж в полицията. Женен с две деца, разведен. Сам, никому ненужен... Но и той е човек, и той душа носи! И на него му се живее още на този свят!

Внезапно му хрумна нещо.

Извади от бюрото си телефона на Джордж, изтри последния заснет кадър с катастрофата и го пъхна в плика с вещите на Майкъл. Снимката нямаше да се изгуби. Имаше я на хартия в още няколко разпечатки, имаше я на файл в компютъра. Така... В oписа с вещите на загиналия беше записан GSM, без да е уточнена марката, ето ви го, пълен с отвъдокеански телефонни номера! Опасния телефон на Майкъл пъхна в джоба си. Нямаше защо да го обискират веднага, а той се надяваше и въобще да не се стигне дотам. Ръцете му трепереха. Това дали беше достатъчно? Нещо издайническо в разследването около Джордж? Май не.

"Е, да се надявам, че ще оцелея!"

Криминалистът взе папка от купчината вдясно, отвори я по средата и загледа изписаната страница. Буква не можеше да прочете!

Телефонът на бюрото му иззвъня:

– Николов, качи се, ако обичаш, при мен!

Началникът на районното. Значи там са нахълтали. Ама разбира се! Той какво си въобразяваше, че министърът лично ще цъфне в кабинета му? Имаше си йерархия 1!

Той остави папката демонстративно отворена и излезе. Прочете преди това надписа на челната страница, за да знае с какво се занимава в момента.

Кабинетът на началника, както го изисква полицейската символика, беше на горния етаж. Николов почука и влезе. Адреналинът бе кипнал в кръвта му и го блъскаше в слепоочията.

– Добър ден – усмивка на почуда, – добре дошъл, господин министър! Каква изненада лично да ни посетите!

Столичното началство кимна и слънчево се усмихна, но очите му копаеха в душата на криминалиста:

"Дребно човече. Няма огън в него. Няма да се инатй."

– Седни, Николов. Господин министърът специално за твоя случай е дошъл.

"Че той откъде знае за него? – запита се служителят, но сведе поглед. – По добре и наум да не си задавам такива въпроси, защото с тия очи като свредели ме чете, сякаш съм отворена книга!"

И като потвърждение на опасенията му министърът на вътрешните работи обясни:

– От американското посолство ме информираха, интересуват се как върви разследването и настояват за бързото му приключване. Все пак загиналият е американски гражданин.

– Самата истина! Те се грижат за хората си в чужбина! – потвърди началникът на РПУ-то. – Тази сутрин ги уведомих.

"Глупак! – изруга го наум министърът. – Тази сутрин си ги уведомил, а аз съм вече тук! Дано и криминалистът му да е такъв идиот!"

Не беше. Пролича си по свиването на юмруците върху коленете. Пръстите му чак побеляха.

– Те още вчера знаеха. Изглежда и друг е звънял в посолството– импровизира министърът наслука.

– Сигурно онзи, другият американец, когото задържахме вчера, но го пуснахме – продължи с мечешките си услуги полицейският началник.

"Пуснахме го преди малко, не е имал възможност да звъни – възрази мислено криминалистът. – Убеден съм, че и приятелката му не им се е обадила."

Но благоразумно кимна и се съгласи:

– Да, сигурно точно така е станало.

– Какво установихте до този момент? – делово попита министърът.

– По колата е стреляно – отвърна Атанас Николов, това не можеше да скрие, имаше го в следствените материали. – Намерихме куршум, забит в джантата на лявото предно колело, намерихме гилза с отпечатъци. Задържахме приятеля на загиналия, към когото е пътувал, макар че беше малко вероятно той да е извършителят. Отпечатъците му не съвпаднаха. Нямаме никакви други следи, които да ни насочат нанякъде. Ще поровим още малко, но смятам, че скоро ще приключим случая. Заведен е срещу неизвестен извършител и май ще си остане неизвестен.

Бдителните сини очи го пронизваха до кости. Не смееше да вдигне глава, но трябваше да бъде убедителен в репликите си и се насили да го направи. Успя да издържи на погледа, а после въздъхна и разроши косата си. Това просто движение му позволи да отклони очи от министъра към началника на управлението.

– Толкова знаем – разпери ръце той. – Имам още куп дела и тъкмо подхванах едно от тях. Ако разрешите да се оттегля...

– Не бързай – полека каза министърът. – Делата ти ще ги разпределят на другите ти колеги. Това разследване е важно. Посолството няма да се задоволи с толкова прост отговор. Ти иди, събери всичките материали и файлове, обади се на жена си да ти приготви багаж като за командировка и идваш с нас в София. Там ще сформираме специална оперативна група под моето пряко наблюдение. Странен американец, перфектен снайперист... Тук трябва да се внимава с изводите!

Последното изречение беше казано бавно и натъртено.

"Тук трябва да се внимава с изводите!"

– Да, господин министър! – отреагира веднага началникът. – Веднага ще му оформим командировката. За колко дни?

– Безсрочна – уточни министърът, като не сваляше поглед от криминалиста.

Този човек беше много притеснен. Зачервен, нервен, не го гледа в очите, не върти опашка като останалите. Нещо е научил, но какво?

"В София ще му затворя устата – реши министърът. – Ще дам всичките материали на мой човек да ги приключи по-най бързия начин и да ги предаде в подходящ вид на следователя. А този умник просто няма да се докосне повече до разследването! Като мине месец и всичко заглъхне, ще го изритам обратно."

"Умникът" стана и разпери ръце:

– Трябва сам да си събера багажа. Разведен съм, така че...

– Ще те откарат с една от колите ми. И побързай, че нямам време.

Не биваше да му позволи нищо да скрие вкъщи и с никого да разговаря. Но за всеки случай после щеше да уреди няколко момчета да претърсят дома му. А той му беше вече в ръцете и нямаше да го изпусне. Прати един от придружителите си с Николов в кабинета му да съберат материалите и после до апартамента му за личния багаж.

Атанас Николов за минути струпа всичко на куп – вещите на загиналия, събраните улики, записките от разговорите със свидетелите, от разпитите, снимките от местопроизшествието... Презаписа файловете на диск. Сложи всичко в една чанта, поразрови шкафовете и чекмеджетата. Охранителят на министъра стоеше прав, опрял гръб на вратата, и го наблюдаваше. Не го дебнеше, той не знаеше подбудите на началника си. Просто го чакаше и се прозяваше. Не си беше доспал след снощната разпивка.

Когато Николов си даде сметка за това, усмихна му се и каза:

– Натоварено е май и при вас. Рано-рано са ви вдигнали да тичате от единия край на България до другия.

– Уцели в десетката, приятел! Всеки ден е така. Не остава време да се изпикае човек. Къде ви е тука тоалетната?

– По коридора отвън вдясно и чак в дъното.

– Ей сега се връщам!

Николов седна, да си отдъхне за миг и да събере мислите си. Един GSM има в плика с вещите на убития, но и втори е описан в протокола от вчера. Щеше ли да забележи някой, преди да се опита да оправи този детайл? Дали нямаше да му измъкнат всички материали и да ги дадат на друг? А този друг щеше ли да си направи труда да ги прочете старателно? Не биваше да го подценява. Можеше да забележи.

Отвори чекмеджето и взе една празна бланка за връщане на вещи. Сгъна я и я пъхна в джоба си. После вдигна телефона.

– Ало, Хари – заговори без встъпление на колегата си, защото нямаше излишно време, – мен ме изтеглят в София заедно с всичките материали от катастрофата.

– Защо? – учуди се колегата му. – А мен?

– Теб никой не спомена и по-добре. Случаят се оказа много особен.

– Нещо ново ли си разбрал? – мигновено съобрази другият. – Имаш ли какво да ми кажеш? Да дойда ли при теб?

– В никакъв случай! – подскочи Николов, ослуша се и продължи шепнешком. – Налягай си парцалите и се прави на глупак, ако искаш да оцелееш. Никому нищо не казвай и не питай! Имаш две деца.

От другата страна на слушалката Харутюн Манукян продължително замълча. Чуваше се единствено учестеното му дишане, след което произнесе само една дума с въпросителна интонация.

– Снайперистът?

– Да – отвърна Николов и затвори телефона, защото се чуха стъпки в коридора и бодигардът на министъра влезе с усмивка на облекчение в кабинета.

– Готов ли си? Това ли е всичко? – сочеше приготвената чанта.

– Май това е – огледа се Николов и стана.

След един час кортежът на министъра летеше към столицата. В третата кола седеше Атанас Николов. В багажника отзад беше вехтото му куфарче с набързо събраните лични вещи. Материалите от полицията бяха по-напред, в колата на министъра. Черният асфалт на магистралата бе сух и караха бързо. Виеше се като змия сред побелелите от сняг хълмове.

"Няма опасност да ме катастрофират – каза си Николов и малко се успокои. – Може и да се измъкна жив."

Никога не го беше мъчила клаустрофобия, не го притесняваха тесни пространства, но сега, в тази кола между широките рамене на двамата охранители до себе си, се чувстваше като хванат в капан. Вълчи капан с остри железни зъби!

ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА, 1866 г.

Гаврил пристигна в Цариград в началото на юли. Настигна чираците и калфите си с кервана по пътя и ги изпревари. Те щяха да се влачат още две седмици, а през това време той можеше да обиколи клиентите си и предварително да договори няколко продажби. Разходи се напред-назад, вдъхна от прашния, но изпълнен с динамика цариградски въздух, постоя и на пристанището, загледан в големите чуждестранни параходи. Те винаги го изпълваха с някакъв трепет, с мечти по далечни, непознати земи. Откъде идваха? Какви хора живееха там, отвъд? Колко бяха далече? Може би някой ден щеше да се качи на един такъв параход и да прекоси чуждите морета чак до Египет! Или чак до Америка! Това му изглеждаше съвсем фантастично.

Постоя на пристанището и се върна в града. Упъти се към склада на най-големия си клиент Кемал Исмаил ага.

Турчинът го посрещна на прага, покани го учтиво на кафе.

– Много си подранил, Гаврил ефенди, защо така? – попита той.

– Събрах стока, карам я – отвърна българинът. – Защо да я държа до есента? До десетина дни ще пристигне и започвам да я продавам. Ти редовно купуваш от мен, затова първо при теб дойдох.

Турчинът поглади брадата си замислено. Доля му кафе от джезвето и поклати глава:

– Не е много редно това. Има си някои правила, а ти искаш да ги променяш. Трябва и другите търговци да си докарат стоката и тогава да тръгне алъш-веришът. Ти да продаваш и те също.

– Ха, за тях ли си се загрижил? – изсмя се Гаврил. – Че аз ще продам и ще спечеля пари, а тях ги няма още!

– Дали за тях съм се загрижил, Гавриле, или за себе си... – многозначително поклати глава турчинът. – Помислй и сам ще разбереш.

Гаврил имаше достатъчно време да размисля, докато пристигне керванът му. Не беше трудно да се сети какво има предвид турчинът. Когато се съберат наесен всички продавачи, купувачът тръгва да избира и първо се продава най-евтината стока. Който се старае да държи висока цена, е принуден да я свали, ако иска да продаде. Затова Кемал ага му каза, че повече е загрижен за себе си. Като е тука само Гаврил, няма я мярката – скъпо ли иска, или евтино. Ако някой сега купи от него, може после да се окаже, че много е платил.

"Какво да направя? Да седя и да чакам другите до есента ли? Или още отсега да сваля цената по-ниско от най-ниската миналогодишна? Печалбата ми ще е малка и още повече ще намалее от това, че аз пък обещах по-скъпо да платя на тъкачите – Той крачеше напред-назад из стаята си в хана "Балкапан" и се чудеше как да постъпи. – От друга страна погледнато, дори и малката печалба от трийсет каруци аба и шаяк е по-голяма, отколкото от десет, с колкото щях да тръгна при стария си начин на изкупуване. Значи пак повече ще спечеля! Не е важно единичната цена да ти е висока, а повече стока да продадеш!"

След като сам откри тази забележителна закономерност, Гаврил отиде да я провери при своя мъдър клиент. Предложи му с десет на сто по-ниска цена от миналогодишната.

Кемал Исмаил го потупа по рамото и каза:

– И тази е висока, Гавриле. Ела да ти покажа какво докараха англичаните на нашия пазар преди две седмици. Шаяк, тъкан на машини, гладък, качествен и евтин. Цената му е наполовина на твоята. Не си мислй, че те лъжа. Ти можеш ли да продадеш на половин цена?

Това, което видя младият български търговец, беше стъписващо.

– Много е тънък – едва успя да възрази той. – Не може да топли през зимата, нищо че е гладък и евтин.

– И по-дебел има. И с различни цветове.

– Рехаво е изтъкан. Вятърът ще свири из потурите ти, ако си ги ушиеш от него.

Турчинът се разсмя:

– Потурите ще си ушия от твоя, ако ми го продадеш по-евтино. Хайде да не е на половин цена, но с една трета трябва да свалиш.

– Ще си помисля – отвърна Гаврил и се прибра в хана.

През следващите дни обиколи още търговци и прекупвачи, но все същото. Отиваше на пристанището и гледаше пушещите комини на английските и френските кораби съвсем не с онова възхищение, което будеха преди в душата му. С тези кораби в земите на Османската империя пристигаше скорошното разорение на копривщенските абаджии. Не изведнъж, не тази година, но неизбежно.

"Ако сега оцелея и успея да продам дори със съвсем нищожна печалба, ако успея поне да продам без загуба, а само колкото да се разплатя с тъкачите и да си върна вложените пари, трябва да търся друг занаят, друга търговия! – мислеше си той, загледан в заплашително издутите трюмове на корабите. – Отсега трябва да търся! Отсега!"

А стоката му дори не беше пристигнала.

Но какво като пристигна след десет дни? Струпаха я в складовете на "Балкапан", чираците и калфите му седнаха да шият, а Гаврил се изгуби по пътищата оттатък Босфора. Яздеше из близки и по-далечни градчета и селца, гледаше как живеят хората, с какво се занимават, какво обличат. Стигна на юг чак до Денизли и до Измир. Откри, че и там живеят много българи и арменци. Цели християнски села.

"Че колко са турците в Турция? – запита се по едно време той, като си даде сметка какви хора среща. Пълно беше с българи, гърци, сърби, евреи, арменци, кюрди, татари, черкези, арнаути, цигани, араби... Дали се сещаше за всички, които някога бе виждал или сега откриваше?– Брей, че държава! Османска империя, казват. Вярно е империя!"

Видя обаче, че хубавките английски платове никъде ги нямаше из азиатската част на Турция. Само в Истанбул бяха докарани и още не знаеха какво точно да шият от тях. Значи предстоящото разорение не беше толкова скорошно. Не и сега в този момент. Той се върна в хана, прегледа какво бяха ушили хората му и нареди да го диплят и трупат. Нямаше закъде да бърза. А на приятеля си Кемал ага каза кратичко:

– Прав си, че не бързаш да купуваш. Е, аз пък не продавам!

Седна при хората си в голямата стая, хвана като тях иглата и се залови да шие. Цяло лято. Докато дойдe септември и един по един пристигнаха керваните на другите копривщенци.

Тяхното присъствие не подобри. Вярно, че се отвори търговията с аба, но другите не се вслушаха в съветите му да държат заедно една по-висока цена. Не си направиха като него труда да пообиколят и сами да проверят, не повярваха на неговите наблюдения. Млад беше, за да се облегнат на преценката му. Видяха и те английските платове, уплашиха се и побързаха да разпродадат доста евтино. Никога не си бяха тръгвали преди пролетта, а сега посред зима бяха приключили. Гаврил обаче се заинати и нищо не продаде с някаква безумна вътрешна увереност, че само той е прав, а всички останали грешат. Може и да не загубиха пари другите, но почти нищо не спечелиха. А какво щеше да ги движи оттук нататък? Какъв интерес имаха да въртят празна мелница?

"Или това не е мелницата, или пък още не е празна!"

Гаврил реши да заложи на второто.

Той изпрати през януари и последния останал с него куражлия, който най-накрая все пак се предаде и също развърза стоката си на ниска цена. Това беше злополучният любовник, приятелят му Тодор Филипов. Написа и изпрати по него едно писмо до зет си Иван Маджаров, в което му съобщаваше, че засега не е спечелил пари и още не може да му върне дълга си от осем лири, но ще го плати непременно. Изпрати с Тодор чираците си и задържа само двамата калфи.

И остана. Нямаше вече пари. Хранеше се по един път на ден в кръчмата при хана на вересия и чакаше. Какво? Сам не знаеше.

Но ето че дочака!

Един ден през февруари дойде при него Кемал ага и му предложи да изкупи шаяка и абата му на миналогодишната цена, а също и ушитите дрехи. Гаврил моментално отказа. Дори не се замисли защо.

"Ако сам идва и сам предлага добри пари, значи може да плати още по-добри!" – такава беше простатата му логика, когато после седна да разсъждава.

След два дни се появи арнаутинът Таке Зарче бей от Охрид. Те всички там в албанските планини, откъдето бе родом, се смятаха за бейове. Предложи десет гроша отгоре. Гаврил отказа.

Нещо се беше случило. Трябваше бързо да разбере какво.

Излезе да поразпита по кафенетата сънародниците си, които живееха в Цариград, и най-вече тия, дето списваха местните вестници на български език. Даже си купи няколко вестника. Скоро картинката му се изясни. Не само гърците на остров Крит се бунтуваха вече цяла година. Допълнителна войска събираше султанът срещу Румъния, понеже румънците трупали свои части по границата и се готвели да му обявят война. Та цели нови турски полкове, и то спешно, трябваше да се облекат в топли дрехи за виелиците там по Добруджа и Влашко, а тънките английски шаячета не ставаха за тази работа. Стоката на българските абаджии беше отдавна разпродадена и пръсната из необятната империя и само Гаврил бе останал! Затова пък складовете му – пълни догоре. Ако рече да ги отвори, турските терзии мигновено щяха да ги ушият на потури и антерии за армията и щяха да я облекат само за една седмица. Но той се запънал като магаре на мост и упорства: "Не продавам, та не продавам!". Като разпита хубаво и като изчете ситно изписаните вестници, още по-твърдо отказа.

– Защо бе, Гавриле? – недоумяваше единият от калфите му. – Не продаваше, като ти сваляха цената. А сега я качват, дават ти каквото искаше и даже много повече, а ти пак не щеш!

– Още могат да вдигнат – отвръщаше Гаврил и сърбаше рядката бобена чорба, защото ханджията друго вече не му сипваше на вересия. Днес боб, утре леща, вдругиден пак боб.

След седмица упорство и неспирни пазарлъци, отново дойде Кемал Исмаил и предложи двойно на миналогодишното заплащане.

Гаврил го почерпи кафе и го погледна с веселите си очи. Беше отслабнал, но погледът му грееше бодър, леко присмехулен и уверен.

– Това вече е друг разговор, Кемал ага – каза той. – Добри пари предлагаш този път.

– Само не ми казвай, че пак ще си помислиш – вдигна две ръце турчинът. – Аман от твойто мислене! Колкото повече мислиш, толкова по-малка ще е моята печалба от сделката.

– Ех, Кемал ага, добър търговец си, но няма да ме подведеш. Знам каква ще ти е печалбата, затова не се вайкай! Ти вече си я договорил с правителството и тя е двойно по-голяма от моята! Така че не ми плачи като обран евреин!

Турчинът се усмихна, но нищо не каза. Не потвърди и не отрече. Нямаше защо да се надлъгват двамата. Всичко беше ясно.

– Добре – подаде му ръка Гаврил. – Ела утре с каруците си и с парите. На място ще товарим и ще смятаме какво трябва да ми платиш. От всички истанбулски прекупвачи ти спечели.

Турчинът тежко се надигна от дивана, наметна сюртука на гърба си и преди да си тръгне ниско се поклони на младия мъж:

– Ашколсун 2, Гаврил ефенди! Ти ще станеш голям търговец, с каквото и да се захванеш занапред! Защото по очите ти чета, че за последен път продаваш аба.

Той си тръгна, а Гаврил поклати умислено глава. Брей, колко го издавали очите му! Четял бил! Ама вярно прочете. Тази пътека бе измината вече до края. Време беше за промяна. Но накъде да поеме занапред?

През следващите три дни толкова работа му се струпа, че не му остана нито минута за душевни терзания. Трябваше да отварят всички денкове, да броят и отчитат от коя дебелина по колко топа товарят слугите на Кемал Исмаил в каруците му, да размотават по някой произволно избран топ, за да провери купувачът дължината му и дали не е мухлясал от дългото седене в склада, а после пак стегнато да го намотават. И така дни наред, докато всичко до последното влакно беше изнесено заедно с готовите дрехи.

После Гаврил и калфите му цял ден броиха прихода си със светнали очи. Толкова пари накуп през живота си не бяха виждали! Разплатиха се с ханджията, че му и надплатиха даже за търпението, а той щедро ги нагости с печена кокошка. Не бяха хапвали месо от три месеца!

Гаврил извади тефтерите си и с двамата калфи разпределиха на кого от тъкачите колко трябва да доплатят. Той им повери тези пари и ги изпрати обратно в Копривщица, а сам реши да остане в Цариград с печалбата. Да си потърси друг занаят. Те го гледаха тъжно и объркано и само дето не подсмърчаха като сирачета на раздяла. Никак не можеха да проумеят защо тъкмо когато късметът му така бе проработил, когато майсторът им така бе напреднал в търговията с аба, реши да я зареже! Ами че каквато дарба има, догодина ще спечели още по-голяма купчина пари!

Гаврил замълча. Как да им обясни, че такава случайност идва веднъж в живота на човек. Че догодина няма пак да се облича цяла войска, а копривщенци ги чака дълга и предварително изгубена битка с английските, френските и немските предачни машини и станове. Накрая фабриките щяха да бъдат единствени на пазара. Единствените победители!

Той изпрати помощниците си към Пловдив с добре охраняваната от войска държавна поща, понеже носеха много пари. Плати, разбира се, на офицера. Там калфите му трябваше или пак да наемат въоръжена охрана, или да пренасят парите на части. Те няколко пъти се обърнаха да му помахат, а по лицата им още се четеше скръб и недоумение.

Гаврил им обърна гръб и се върна в хана. Скри добре богатството си, а на съвсем отделно място прибра осем златни лири. Тях не ги прати по калфите. Държеше лично да ги хвърли в краката на своя зет, като се върне в Копривщица, или когато дойде той със стоката си в "Чорапчи хан". А той щеше да дойде, защото чорапите засега поне се плетяха само на ръка. Още не беше измислена такава специална машина, която да плете в кръг. Но щяха да измислят и то скоро. Гаврил никак не се съмняваше в това.

Галина Златарева

1. Дежурната оперативна група, състояща се обикновено от трима души – криминалист, експерт и шофьор, е подчинена на районното полицейско управление на МВР. След като събере материалите по произшествие, предава ги на дежурния следовател заедно с докладна записка по случая. Той е юрист, на подчинение към съда, а не към полицията, и продължава разследването, докато стане годно за предаване на прокурор и предявяване на обвинение, ако има срещу кого. (б. а.) Горе

2. Ашколсун – възхищавам ти се (тур.), (б. а). Горе



Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg