Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2020 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка на сп. "Звук и светлина"
 
 

МЕДАЛЬОНЪТ
 –   с продължение  –  

АНТИКВАРНИЯТ МАГАЗИН

Най-после дългият изтощителен ден в увеселителния парк приключи. Но в ушите на Джордж сякаш продължаваха да звучат смях, викове, детски плач и всякаква музика. Изпитваше усещането, че главата му вибрира. Имаше нужда от разтоварване. Затова, както обикновено, намина покрай антикварното магазинче на Майкъл. Китайските пръчици, провесени пред вратата, оповестиха влизането му със сладък звън, а манекенът до витрината, накичен с пера и дрехи на индиански вожд, го изгледа с презрение.

Джордж не му обърна никакво внимание и продължи навътре към отрупания с какво ли не плот.

– О, здравей! – подвикна приятелят му и весело се усмихна.

Той подреждаше в постлана с кадифе кутийка някакви дребни порцеланови фигурки. Затвори внимателно капака и я сложи на рафта зад гърба си.

– Ще пием ли по кафе? – предложи Майк, защото знаеше, че Джордж точно затова е дошъл.

– Има ли кой да те замести? – огледа се Джордж, но Дебора, възрастната помощничка, не се виждаше никъде.

– Няма проблем! – засмя се другият. – Ще заключа за петнайсет минути. Това му е хубавото сам да си бъдеш началник.

В този момент пръчиците на вратата звъннаха отново.

– Здравейте, момчета! – бодро поздрави новодошлият.

– Здрасти, Боб – отзоваха се и двамата.

Боб беше около трийсет и пет годишен афроамериканец. Държеше заложна къща в мексиканския квартал и от време на време носеше в антикварното магазинче старинни вещи, ако му се стореше, че могат да представляват някаква ценност. Обикновено усетът му не го лъжеше. Той и Майкъл въртяха дребна търговийка помежду си, от която оставаха взаимно доволни. Тримата пийваха по бира като добри познати. Боб не криеше, че пуши трева, понякога май вземаше и нещо по-силно и това ги караше да се отнасят с него предпазливо.

– Виж какво ти нося. Изглежда доста интересно – подхвана без предисловие Боб, извади предмет, завит в книжна салфетка, сложи го на плота и го разви внимателно.

На Джордж му се стори, че е златен. Изглеждаше като доста голяма монета със странни завъртулки в средата, обиколени с кръг от някакви орнаменти. Помисли си, че няма как да не е интересна, но зачака да чуе как ще реагира Майкъл.

– Е? – реагира Майкъл.

– Ами нямам почти никаква информация – започна Боб.

Майкъл го беше учил, когато му попадне нещо старо, да поразпита откъде е, на кого е принадлежало и така нататък. В интерес на истината Боб винаги се стараеше. Но сега само разпери ръце:

– Дойде вчера някаква префърцунена госпожица, заяви, че само минава през града, че спешно й трябват пари и че това било семейно бижу. Попитах я каква е по произход, защото завъртулките по монетата приличат на арабски. Тя адски се засегна. Отвърна ми, че е възмутително да я бъркам с арабка, че преди век и половина и турците са пишели с арабски букви, а тя самата е... Тук не съм сигурен дали добре я чух, но не посмях пак да питам, за да не я ядосам отново. Та каза нещо като армейка. Това от "армия" ли трябва да идва? Може баща й да е бил военен в някоя от базите ни в Близкия изток? А и действително не приличаше на арабка. Напротив, много изящна красавица, чернокоса, леко мургава наистина и тъмноока, а като погледне гневно, направо искри хвърчат!

– Армейка... – повтори замислено Майкъл. – Може да е казала "арамейка". Чувал ли си, че най-старите намерени евангелия са на арамейски?

– Не – призна си Боб чистосърдечно. – Мислех, че са на еврейски.

– Арамейците са някакъв клон от евреите.

– А, значи тя затова се обиди, като я взех за арабка. Те с евреите хич не се обичат. Ама това няма никакво значение в случая. Донесох ти монетата, защото досега такава не бях виждал и може да е много ценна. Я колко е голяма!

– Да, обаче е пробита. Никой истински нумизмат няма да я иска. Трябва да търся някой не особено компетентен, но достатъчно богат любител на антики. Доста трудна комбинация. Не знам какво да ти кажа, Боб.

– Майк, не ме отчайвай! Златна е все пак. Дадох на това момиче две хиляди долара! Да не искаш да кажеш, че съм се прекарал?

– Не, но доста на ръба си й платил. Аз трудно ще я продам за много повече. Най-много, ама наистина най-много, да й взема три хиляди. И то като я покажа на колеги от някои други градове. Обаче този от тях, който ми намери клиент, също трябва нещо да спечели. Никой няма да си мръдне пръста за по-малко от петстотин долара. Така че не знам дали да се захващам...

– Какво говориш! – ахна Боб. – Аз вече олекнах с две хилядарки! Ти ще можеш да я продадеш, Майк! Сигурен съм.

Майкъл се почеса без нужда по главата и изсумтя притеснено:

– Гледай сега, монета, серийно производство, щампа. Нищо особено, само дето е по-голяма. Освен това пробита...

– Ама аз какво съм виновен, че всяка жена, като види нещо лъскаво, гледа да си го овеси на шията? Те са тъпи! Не разбират от нумизматика!

– Така де, и аз за това говоря – съгласи се Майкъл. – Виж, Боб, повече от две хиляди и двеста долара не мога да ти дам. Много рискувам. С тоя арабски надпис на кого ще я продам? Всички в Америка са се побъркали на тема ислямски тероризъм и няма никакъв интерес към арабските антики. Та две хиляди и двеста е абсолютният максимум!

– Как две и двеста?! – ахна Боб. – Само златото в тая монета струва повече.

– Тогава върви при някой бижутер – сви рамене Майкъл и бутна към него салфетката с монетата.

– Какво говориш? Те са стиснати. Бижутер! Ще я премери на кантарчето, ще ми я плати като метал и ще направи от нея пръстенчета и гривнички. А това все пак е антика. Ти си моят човек!

– Две и двеста! – отсече Майкъл и скръсти ръце.

Боб направи обидена физиономия, бавно загърна монетата в салфетката и с изразително разочарован вид тръгна към вратата. Направи подчертано бавно няколко крачки, очакваше Майкъл да го спре, но той мълчеше. Когато отвори вратата и камбанките звъннаха, Боб се обърна и с подкупваща усмивка предложи:

– Две и триста. Иначе наистина си отивам.

– Две двеста и трийсет – офертира Майкъл.

Боб с готовност се върна обратно, сложи пакетчето на тезгяха и усмихнато каза:

– Майк, какво са за тебе още двайсет долара? Дай ми две двеста и петдесет в брой и ще си стиснем ръцете!

Майкъл очевидно се поколеба, но накрая взе с въздишка химикалката, написа на едно квадратно листче за бележки "$ 2250" и се подписа.

– Добре, Боб, но нямам толкова сега. Утре сутринта ще изтегля от банката. Ела към обяд да ти ги дам.

– Дадено! – Боб избарабани с пръсти по тезгяха, грабна листчето и изчезна.

Пръчиците се заудряха една в друга и посипаха сладък звън подире му, но той не ги чу.

Вървеше с широка крачка по улицата и Джордж го проследи с поглед, докато не зави зад ъгъла.

В това време Майкъл измъкна отнякъде огромна лупа и внимателно заразглежда монетата, арабския надпис и странните завъртулки в кръг около него покрай самия ръб. Приличаха на орнамент, но елементите му бяха завъртени ту надолу, ту нагоре и не се редуваха в някаква последователност.

Такива гигантски лупи Джордж беше виждал освен тук единствено в комиксите за детективи. Той погледа известно време мълчаливо приятеля си, а после внезапно попита:

– Защо му позволи да те изнуди? И за две и двеста щеше да ти я даде.

– Беше си наумил да вземе две двеста и петдесет – отвърна разсеяно Майк.

– И какво от това? Сега ще си я чукаш в главата. А ако не можеш да я продадеш?

Майкъл остави настрани лупата и внимателно се вгледа в приятеля си:

– Джордж, ти наистина ли нищо не разбра? В целия този разговор, в абсолютно целия ни разговор нямаше нито дума истина. Ние с Боб всъщност изиграхме една пиеска, в която всеки знаеше предварително своите реплики и репликите на другия. Но нищо от това, което си казахме, не отговаря на действителността.

– Заради мен, глупака, ли изнесохте това представление? Можеше да си го спестите. Вашият бизнес не ме интересува.

– Глупости! Дори да те нямаше, разговорът ни щеше да бъде абсолютно същият. Боб е убеден, че този медальон може да бъде продаден за пет-шест хиляди долара и сам би го продал за толкова, но няма моите контакти и клиенти.

– Пет-шест хиляди? – изуми се Джордж. – Значи ти го излъга, като му каза, че едва ще го продадеш за три.

– Разбира се, че го излъгах – засмя се Майк. – И той го знае. Но самият Боб ме излъга за всичко останало. Това обаче не ни пречи да правим бизнес. Просто нашият бизнес се прави така.

– За какво те излъга? – учуди се Джордж. – Той просто нищо не знаеше.

– О, Джордж, колко си доверчив! Като ти казвам за всичко, значи за всичко! Хубавицата не е била при него вчера, а вероятно преди час. Той не й е дал две хиляди долара, а само й е обещал хиляда, защото Боб твърдо следва принципа "Продай, преди да си купил!". Освен това, за да повярваш в някоя цифра, която той ти съобщи, първо я раздели наполовина. Можеш да си сигурен, че Боб ще спечели от сделката хиляда двеста и петдесет долара и това е таванът на неговите възможности и на заложната му къща. Оттук нататък идва моят ред, защото той не знае колко е стар медальонът, каква е историята му и кое го прави ценен, дали е антикварна рядкост или има стотици като него. Затова тича при мен, получава своята добра печалба и си отива доволен. Утре или след месец ще донесе нещо друго и пак ще направим сделка.

– А ти как ще се справиш, като също нищо не знаеш за монетата?

Майкъл се усмихна загадъчно:

– Така ли мислиш? Бедна ти е фантазията колко много знам! Първо, това не е монета, а медальон. Виждаш ли отвора? Не е просто пробит с пирон, а е специално направен. За монета това златно нещо е твърде голямо. Дори за медальон е голямо и затова едва ли го е носил човек. Отворът е продълговат и хоризонтален, което означава, че в него не е нанизвано синджирче за вратлето на някоя дама, а кожена каишка. Най-вероятно е служел за украса на кон.

– Егати коня! Но ти му каза, че е щампа и от нея има много.

– Излъгах го – спокойно отвърна Майкъл. – Едва ли има много такива. Най-вероятно е единствен, защото е ръчна изработка. Не е щампа, не е отливан по калъп. Надписът е релефен. Това, което виждаш като изпъкнало, е изчуквано отзад, а вдлъбнатото е изчуквано отпред, после е заглаждано с объл инструмент и накрая е полирано. Перфектна изработка по специална поръчка. Само много богат клиент е можел да си позволи подобно нещо. Да речем някой падишах или дори султанът на Турция преди около сто и петдесет години. Ето ти историята на един медальон уникат.

– Но защо Турция? Нали надписът е на арабски? Може да е бил на някой арабски шейх – реши да прояви съобразителност Джордж.

– Няма логика – поклати глава Майкъл. – Момичето, което е продало медальона, е ключът към загадката. То не е арамейка. Казало е, че е арменка. Боб не е разбрал, защото не е и чувал, че съществува такава народност. А някога в Турция бижутерите обикновено са били арменци. Така че съвсем нормално е сред семейните ценности в един арменски дом да има турски медальон с надпис на арабски, защото тогава в Турция са пишели с арабски букви. И момичето точно това му е казало. Най-вероятно някой прадядо на тази госпожица е бил бижутер и е изработил медальона или пък го е купил от клиент. А в някакъв момент семейството е емигрирало в Америка. Може би по времето на масовите гонения и избивания на арменците. Логиката ми стига дотук. Нататък ще трябва да съчиня някаква красива легенда.

– Дааа... де да имах и аз такъв прадядо – засмя се Джордж. – И моят някога се е преселил тук май от Турция, но до баща ми е стигнал не златен медальон, а някаква пожълтяла снимка.

– Не си ми я показвал – погледна го с интерес Майкъл. – Даже не си споменавал Турция. Нали фамилията ти е славянска?

– Ами и аз не знам как е станало, но на снимката има един русокос мъж, седнал между някакви турски чиновници с фесове, и всички гледат важно. Изглежда е работел нещо там. Може и за нея да ми измислиш някаква красива легенда. Но ще ми бъде интересно какво можеш да съчиниш за този медальон.

Приятелят му погледна към тавана на магазинчето си и се зае да импровизира:

– Ами да речем, султанът на Турция е искал да награди някой свой паша, например командващия конницата му, ако е имало такъв. За добрата му служба тържествено му е подарил този медальон да си украси коня, защото самият паша си е имал достатъчно много украшения за себе си. После пашата изведнъж е обеднял или е изпаднал в немилост и е продал медальона на бижутера. Или пък е искал да си купи някоя нова наложница за харема. Доста е правдоподобно, като имаш предвид, че на медальона пише "Машаллах", което е израз на възхвала или възхищение.

– Ама ти и арабски ли можеш да четеш?

– Нито думичка! Но точно тези знаци в подобна комбинация съм виждал вече няколко пъти и просто ги разпознавам. Виж, това тук е "ма", кривулицата с трите точки се чете "ша", а ето го и "Аллах". И, разбира се, чете се отдясно наляво и отвътре навън.

– Ами султанът, като забележи, че подареният медальон не е на коня?

– О, султанът... ами той или междувременно е умрял, или е повярвал, че каишката се е скъсала, или че някой е откраднал украшението. Така е нямало да се обиди. Пашата се е радвал на наложницата си, а арменецът изгодно е купил злато, от което да направи няколко пръстенчета и гривнички.

– Ако това момиче знаеше историята на медальона, нямаше да го продаде ей така, случайно минавайки през града ни.

– Но, Джордж, дори това не е истина! Тази госпожица не е минала през града ни. Тя живее тук. Иначе как ще намери "случайно" заложната къща на Боб, забутана в мексиканския квартал? Тя съвсем нарочно е отишла при него. И дори най-вероятно вече не е госпожица, ако разбираш какво искам да ти кажа, а много здраво го е закъсала. Сигурно мама и татко са я пратили да учи в колеж, а красавицата си е намерила някой безотговорен мaчо и сега й трябват пари за аборт. Затова е измъкнала от семейното ковчеже достатъчно голямо златно бижу. Но пък понеже е с арабски надпис, се надява да не е твърде ценно за фамилията и скоро да не забележат, че липсва.

– Майкъл, ти си безобразен фантазьор! Защо наизмисли такива неща за нея? Дори не я познаваш! – възмути се Джордж. – А и да е бременна, просто може да роди детето и да го даде за осиновяване. Защо да прави криминален аборт?

– Прав си, една млада религиозна американка точно така ще постъпи и ще си продължи учението. Но не забравяй, че нашето момиче е арменка! За нейното семейство честта е над закона. Тя не може да си позволи да се опозори в своето семейство, в общността на арменците, да опозори родителите си. И ще направи аборт, повярвай ми.

Джордж задълго остана замислен, загледан несъзнателно в големия медальон. Когато се усети, че гледа именно него, пророни:

– Майки, ти си забележителен професионалист. Никаква тайна не остана скрита за теб около този медальон – нито древна, нито днешна.

– Е, не е съвсем така – засмя се приятелят му. – Не мога да си отговоря засега на въпроса защо този арменец е запазил медальона сред семейните ценности, а не го е направил наистина на гривнички и пръстенчета. Когато намеря или пък измисля задоволителен отговор на този въпрос, смятам, че ще мога да се свържа с някой богат турчин и да му го продам за петнайсет, шестнайсет хиляди долара. Турците се интересуват от антики, а сред тях има доста заможни хора.

– Петнайсет хиляди? – хлъцна Джордж.

– Така мисля. Това е уникат. Изключителен.

– Но, Майкъл, вие тука с Боб се дрънкахте за някакви си двайсет долара! И той за малко да си иде! – Срещна скептичната усмивка на приятеля си и се сети. – О! Не, нямаше да си иде. Това е било част от пиеската ви.

Майкъл кимна утвърдително.

– Невероятна печалба! – кривна в друга посока мисълта на Джордж. – Петнайсет хиляди долара!

– Така е. Вехториите, които продавам тук, са колкото да си покривам разходите. А такава сделка ми дава възможност за отскок. Позволява ми да издирвам и купувам по-скъпи антики, които после ще продам с още по-голяма печалба. Такава дреболийка изпада много рядко, Джордж. Трябва да я полеем. На кафе ли бяхме тръгнали?

– О, никакво кафе! – засмя се Джордж. – Заслужава си да изпием по една бира! Даже по две!

След малко двамата седяха в отсрещното барче и бавно отпиваха от чашите си. Летните жеги бяха отминали и ленивият септемврийски вятър полюляваше сенниците над околните витрини.

– Сезонът отива към края си, а? – каза Майк, като имаше предвид работата в "Сикс флагс".

– Да – отрони Джордж и се умисли.

Майк замълча тактично. Двамата се познаваха от деца, откакто майката на Джордж се премести в техния град. Майкъл беше две-три години по-голям, но двамата израснаха заедно, учиха в едно училище, тичаха по улиците на един квартал. Бяха нещо като лявата и дясната ръка на човек. Знаеха, че във всеки момент могат да разчитат един на друг и нямаха нужда постоянно да разговарят, за да общуват помежду си. Толкова добре се познаваха, че чак да ти доскучае. Но на тях никога не им беше скучно заедно. Случваше се понякога цяла вечер да не им стигне да се наприказват, но по-често им беше достатъчно просто да поседят мълчаливо по на кафе и да се разделят.

– Ако някой ден започнем да се насилваме непременно да разговаряме за нещо, това ще означава, че вече не сме същите, че сме се отдалечили – веднъж доста отдавна каза Майкъл и думите му се запечатаха в съзнанието на Джордж.

Не че Майкъл беше някакъв дълбокомислен философ, обаче това, което каза тогава, изглежда бе впечатлило приятеля му. Но той си беше такъв, впечатлителен. А може би понеже Майк беше веселяк, другите го смятаха за твърде повърхностен. Затова, като изтърсеше нещо такова умно и дълбокомислено, то правеше впечатление. И Джордж го запомняше. А Майкъл изглеждаше така, сякаш тутакси го е забравил и скачаше на друга тема.

– Да – потвърди пак Джордж.

– Какво да? – не разбра Майк, защото вече наистина беше забравил за какво са говорили преди малко.

– Сезонът отива към края си. След месец затваряме... Еееех...

– Проблем ли има, Джордж? – погледна го другият по-внимателно.– Трета година работиш в парка. Вече си някакъв шеф там... Нещо беля ли е станала?

– Чудя се, Майки... Супервайзер не е кой знае каква кариера. Уж съм нещо, а съм нищо. Всяка есен трябва да сменям работата си, защото затваряме. Добре де, и на скипистите в "Уинтър парк" не е лошо, там пък тъкмо тогава започва сезонът. Изкарват се пари, но така ли ще я карам? Това ли ще е животът ми? Нещо не се виждам след петнайсет, двайсет години. А в същото време не знам какво искам.

– Да не мислиш, че аз знам – засмя се приятелят му. – Но пък не се и замислям чак толкова. Ти си по-склонен към размисъл. Искаш да планираш. А аз съм готов за всякакви изненади. Животът, братле, е такова особено нещо, че може да си тече кротко и спокойно като широка река и докато зяпаш околния пейзаж, той изведнъж ще сурне лодката ти по някой водопад. Ако си бдителен и очакваш изненади, ще се спуснеш през водопада, отблъсквайки се с гребло от камъните, и този рафтинг ще бъде едно прекрасно екстремно изживяване. Ще се почувстваш толкова доволен от себе си и така преливащ от енергия, че няма да усетиш как от този момент нататък единственото, което ще дава смисъл на живота ти, ще е спускането по все по-опасни планински реки с бързеи и водопади. А връщането към хубавата спокойна река ще ти изглежда като бавна смърт.

Джордж го погледна внимателно и поклати глава.

Ето една от поредните внезапни мъдрости на Майкъл. Така го описва, като че ли само това прави в живота си, а не кисне по цял ден в магазинчето отсреща, отрупано с прашни вехтории. Е, вярно, веднъж на няколко години я му падне някой специален медальон, я не. Чист късмет! А иначе какво? Бавна река! От три-четири години вече, откакто наследи бизнеса на чичо си.

– Я виж, тези девойчета не са ли от твоите? – прекъсна Майкъл ленивите му разсъждения.

В бара влязоха четири момичета, които си говореха на висок глас и после се засмяха. Джордж нищо не разбираше от славянския им език. Звучеше му странно и това го караше да се чувства несигурен. Когато говореха помежду си и го гледаха мило или закачливо усмихнати, не знаеше дали тайничко не му се присмиват за нещо. Едната от тях беше Таня и Джордж бързо се обърна с гръб, кой знае защо притеснен, че може да го види.

Момичетата си поръчаха четири бири и чипс. Сервитьорката поиска да види личните им карти и те й ги показаха. Тя огледа непознатите й чуждестранни документи, не видя на тях знака "под 21 години" и отиде да донесе поръчката.

– Тази русичката, по-високата, е много готина – лицето на Майк беше цялото една голяма лакома усмивка. Говореше, разбира се, за Таня. – Защо не ме запознаеш с нея?

Джордж почувства как се изчервява до корените на косата си. Този Майк! Човек от него не успява да се огледа. Докато още обмисляш дали да кажеш "Здравей!" или "О, каква неочаквана среща!", той вече се е хвърлил в атака и залива интересуващото те момиче с всичкия си чар и сексапил!

– Сам си се запознай – промърмори Джордж.

Майк го погледна внимателно и събра усмивката си, но тя просто напираше да избликне отново.

– Охо! Джордж е влюбен! Познах, нали? Господи, как ти личи!

Той хвърли поглед към масата на момичетата и заговорнически попита:

– Те май не са пълнолетни, а? Обаче си поръчаха алкохол. И единственият човек, който знае истината, е Джордж. Но Джордж е влюбен в русокосата Барби и няма да каже на сервитьорката. Какъв казус! Кой от тримата ще е виновен пред закона? Поръчителят, извършителят или свидетелят съучастник?

Майкъл беше недоучил юрист, както Джордж бе недоучил психолог. По някаква своеобразна логика нескопосната юридическа шега на единия предизвика у другия вълна от още по-нескопосни психологически разсъждения.

Вярно беше. Той със сигурност знаеше, че три от момичетата са двайсетгодишни, а едното е дори на деветнайсет. Но бе научил от тях, че в техните страни стават пълнолетни на осемнайсет. Така че толкова ли беше важна точната рождена дата? Значи ако един американец днес навърши двайсет и една години, вече може да си купи бира, а вчера не е могъл. Само че с какво се е променил толкова от вчера до днес?

Джордж често водеше такива вътрешни монолози.

"Лошо ми влияят – констатира психологът в него. – Разклащат устоите ми. Започвам да ставам като тях, да разсъждавам над законите, вместо просто да ги изпълнявам. Животът е по-лесен, когато законите се спазват. Нали в това е смисълът на нашата демокрация. А там, в Русия, постоянно разсъждават дали това трябва да бъде така или иначе и затова у тях няма ред и стабилност. Пък и не само в Русия, в цяла Източна Европа май е така."

Такова впечатление беше оставило у него общуването му със студентите от тези страни, които идваха през лятото да работят в парка.

– За какво си говорят? Преведи ми – подкачи го Майкъл.

– Не ги разбирам.

– Не може да не ги разбираш! Нали фамилията ти е руска! С това "ски" накрая като Достоевски или онзи композитор... как беше... Чуковски.

– Чайковски – поправи го Джордж. – Много си бил начетен! Нали знаеш, че не говоря руски. Казвал съм ти, че баща ми е умрял отдавна, когато съм бил на пет години, и дори една славянска думичка нямам в главата си. Даже не знам точно дали е бил руснак или поляк. А и той едва ли е знаел езика! Дори не баща му, а дядо му е емигрирал тук.

– Две от тях гледат насам – уведоми го Майкъл, който изобщо не го слушаше. – Обаче не и твоята Барби. Господи, каква осанка! Като на някаква източна принцеса, изящна и недостъпна. Красива и високомерна. Ох, ох, братле! Какъв лош късмет! Ти с твоята притеснителност нямаш никакъв шанс. Тя изобщо знае ли, че я харесваш?

Майкъл погледна приятеля си, който продължаваше да мълчи или може би му отговаряше нещо, но наум, както обикновено.

– Толкова си влюбчив, Джордж! Но все в неподходящи момичета– каза той загрижено. – Сърцето ме боли за теб. Изхвърли я от главата си, иначе ще се поболееш. Скоро затваряте парка, тя ще си отиде и никога повече няма да я срещнеш. Просто я забрави!

"Да, ще се опитам" – помисли си Джордж и добави на глас:

– Хайде, Майк, време е да отключиш магазина си.

– Ей сега – Майкъл не бързаше, замислено загледан в момичетата, а приятелят му зарея добре познатия му отнесен поглед през прозореца и вероятно подхвана нов монолог със себе си кой знае за какво.

"По-добре е така – реши Майк, – да разсъждава, да се пита и да си отговаря, вместо да се хвърля презглава в разни посоки. По-здравословно е."

Само в негово присъствие или насаме, разбира се, Джордж се впускаше в тези своеобразни разговори със себе си. И само Майк беше чувал как, без да осъзнава, започваше да говори на глас.

Двамата останаха да седят мълчаливо над чашите недопита бира.

На своята маса момичетата внезапно замълчаха. Едно от тях с чуплива кестенява коса, бутна Таня по ръката:

– Посмотри, дали там Джордж не сидит?1 – руският й беше твърд и неправилен, но това не пречеше на разнородната компания да се разбира.

Таня беше рускиня, две бяха полякини – Сташа и Елжбета, а четвъртото момиче, което зададе въпроса, беше българка и се казваше Елена.

– Цо бенджеме робить? – попита една от полякините, наблягайки на всяко "ж". – Он может скажет официантке и она въйбросит нас.2

– Не скажет! – уверено се усмихна Таня. – Он влюбльон в меня. Ничево не сделает.3 Последва весело хихикане, а после разговор на смесица от руски, български и полски, но напълно разбираем и за четирите:

– Таня, ако се омъжиш за него, можеш да останеш в Америка. Защо не го направиш?

– О, има безброй други начини да остана. Ако искам, мога и да се омъжа. Но точно за него ли? Хубавичък е, но е толкова смотан! Пък и какво бъдеще ме чака като съпруга на някакъв си супервайзър с нередовна работа в някакъв си Денвър! Мога да се продам много по-скъпо, момичета. На много по-добро място.

Таня си мислеше, че само ги дразни, защото прекрасно виждаше завистта в очите им. Където и да отидеха заедно, всички мъжки погледи се лепваха за нея. Предпочиташе да се преструва на хладна и горделива, не защото си го беше наумила, а защото женският инстинкт й подсказваше този начин за самосъхранение. А освен това й се удаваше с лекота.

Но маската на ледена красавица започваше да залепва за кожата на лицето й. Момичетата я смятаха за надменна, момчетата за недостъпна.

Но тя не беше такава. Беше ранима и крехка. Все още.

В това време телефонът на Майкъл на масата до прозореца засвири и завибрира. Той го включи и преди още да е казал дума, отсреща му зачурулика едно сладко гласче, което веднага му се стори познато, но не можеше да се сети откъде.

– Здравей Майк! Толкова се радвам, че случайно намерих телефона ти на някакво забутано листче. Можеше и да не ти се обадя и така да си замина от Денвър, без да се видим...

Майкъл напразно напрягаше ума си да си спомни откъде му е познат този глас, а момичето не се сещаше да се представи.

"Сигурно си мисли, че е била единствената ми любов в живота."

А гласчето продължаваше да пее в ухото му:

– Хайде да се видим довечера. Нямаше да си простя, ако не бях изровила листчето с този проклет телефон. А пък съм тук само за два дни. Представяш ли си, леля ми и мъжът й, дето са женени от трийсет години, решили по случай кръглата годишнина да си подновят брачната клетва. Нали е модерно. И правят едва ли не цяла сватба с безброй роднини. Иначе едва ли някога щях пак да дойда в тоя край на географията...

– Ейми! – сети се изведнъж Майкъл.

"Каква изненада! Сладката Ейми!"

– Каква изненада! – добави той на глас.

– Ейми, разбира се! Не се ли представих? Колко съм завеяна!

– Разбира се, че ще се видим! – откликна Майк. – Кажи в кой хотел си, да мина да те взема. Знам един много приятен бар...

– Не си прави труда – прекъсна го момичето. – Кажи къде да се срещнем и аз ще дойда.

– Ела направо в магазина ми, лесно ще го намериш – предложи Майкъл и продиктува адреса. Очите му сияеха, когато се обърна към Джордж.– Сладката Ейми, представяш ли си? Помниш ли я?

Джордж веднага се сети, въпреки че Ейми беше една от кратките авантюри на приятеля му отпреди повече от три години. Онази зима беше първата, в която Джордж си намери сезонна работа на ски лифтовете в "Уинтър парк". Тогава покани приятеля си да покара ски, като спи в стаята му и не плаща поне за хотел.

Още първия ден Майкъл се беше запознал с русото, дребно и безкрайно весело момиче, а вечерта настоятелно помоли приятеля си да намери начин да преспи при някой свой колега, и завлече Ейми в леглото. Това, с преспиването при колега, не беше много лесна задача, защото и колегите му си падаха по краткотрайните авантюри с влюбчиви скиорки. Само при смотаняка Били беше свободно, но пък той оглушително хъркаше и не си сменяше чорапите, така че тази прекрасна за Майкъл седмица (защото приключението му продължи цялата седмица), беше най-ужасната за Джордж. Но той нито веднъж не се оплака. Може би защото, като виждаше усмивката на Майкъл и греещите като слънце очи на Ейми, си мислеше, че любовта им ще трае вечно. Само че Ейми каза "Гудбай!" и никога повече не се обади, а Майкъл изглежда още на другия ден я беше забравил.

Веднъж Джордж има глупостта да го попита не страда ли за нея, а приятелят му прихна да се смее:

– Колко си наивен, Джордж! Това не беше любов. Тя затова беше дошла – да ритне похлупака, да си отживее без родители и без неудобни свидетели, та като се върне у дома, отново да бъде доброто момиче на мама.

И сега, след почти четири години Ейми изглежда отново беше намислила "да ритне похлупака", макар и само за една вечер.

– Сладката Ейми – въздъхна приятелят му замечтано. – Името й просто се топи в устата ми като захарче.

Здравомислието на Джордж обаче този път не можа да не се обади:

– Смятах, че връзката ти с Кейт е сериозна...

– О, Кейт, добре, че ме подсети – Майк вдигна телефона и я заля с чара си: – Кейт, миличка, какво правиш? Мислиш ли за мен?... ... ... Да, любов моя, и ти си постоянно в ума ми, но най-вече в сърцето ми... ... ... И аз, скъпа нямам търпение да те видя, но... .... ... не, миличка, затова ти се обаждам. Няма да се видим довечера. Един мой съученик си е дошъл в отпуск. Той е войник в Афганистан... ... ... да, да, горкото момче. Обади се съвсем изненадващо. Събираме се приятели, той е тук за малко и пак ще заминава. Така че довечера ще бъдем само мъжка компания... ... ... Ами не знам къде... ... ... ще се напием в някой бар и ще пеем патриотични песни... ... ... Да, Кейти, утре ще ти звънна.

Разговорът приключи.

– Ужaсен си! – обади се Джордж. – Ако държиш на Кейт, защо ти е Ейми? Каква е тая лакомия?

– Знаеш ли, Джордж, когато ти намериш своето момиче, сигурен съм, че ще се ожениш веднага и ще бъдеш щастлив. Ти си от тези, които могат да обичат само една жена и да й бъдат верни до гроб. И аз ще ти завиждам за това, приятелю. Защото аз не го мога. Аз съм непостоянен. Ако се оженя за Кейт, може би ще бъдем добро семейство, но ще се чувствам като завързан вятър. Отсега си го знам. А си мисля, че и тя се досеща. Не съм сигурен дали я обичам истински. При толкова много жени, с които съм бил, продължавам да се чувствам сам. Много сам! А може би не съм срещнал голямата си любов?

– Може би – съгласи се Джордж, защото прие, че може и да е така.

Замълчаха умислени – всеки за нещо свое.

– Време е да вървя – надигна се Майкъл.

Двамата прекосиха улицата. Той хлътна в магазинчето си, а Джордж продължи нататък.

СЕНАТЪТ, 1843 г.

Двамата сенатори бяха уморени от дългия ден на разисквания. Единият беше представител на Пенсилвания, висок, слаб и поради умората гледаше строго, едва ли не сърдито. Колегата му от щата Охайо не му отстъпваше по ръст, но по професионален навик все се усмихваше. Днес не се чувстваше никак добре след обилния обяд и би предпочел да си полегне за час-два, ако можеше да си позволи безотговорността да не се яви на следобедното заседание.

Но сенаторите не бяха безотговорни. Те обмисляха решенията си от всички гледни точки – и по отношение на ползата за държавата като цяло, и във връзка с възможностите за развиващия се бизнес, и не на последно място според личните си интереси. Така, клатушкан от разнопосочни ветрове, корабът на Съединените щати плуваше, общо взето, в правилна посока и със задоволителна скорост.

Само че това много ги уморяваше. Особено когато в дневния ред на разискванията влезеше нещо толкова незначително и под достойнството на институцията им, като субсидирането на някакъв експеримент. Експериментите са работа на учените, на университетите. Не на Конгреса и още по-малко на Сената на САЩ. Откъде накъде някакъв изобретател ще ги занимава с измислиците си? Нали затова съществува Патентното бюро!

– Вие добре се изразихте, сър – като продължение на размислите си каза сенаторът от Охайо. – Той наистина е един нахален изобретател! Не е наша работа да решаваме дали някакви съобщения могат да се предават по някакви си жици!

– Вижте, работата ни не е да решаваме могат ли или не могат. Сигурно е възможно от техническа гледна точка. Може би електричеството наистина не е за пренебрегване. Но помислете си до какви последствия ще доведе едно наше съгласие. Първо, безброй самозвани изобретатели ще ни засипят с искания за субсидиране на техните измишльотини. И второ, ако му отпуснем исканите пари за построяване на експерименталната линия и опитът му излезе успешен, съобщенията ще започнат да се предават само по жици! Казват, че така едно писмо можело веднага, щом бъде изпратено от източното крайбрежие, да бъде прочетено на западното!

– Не ми се вярва. Това е абсурдно!

– Ами ако наистина е възможно, представяте ли си какво ще стане? – драматично разпери ръце сенаторът от Пенсилвания и на дланта му капна капчица дъжд от надвисналите есенни облаци. – Всички собственици на дилижанси, които сега разнасят пощата, ще фалират, ще станат излишни. Те вече претърпяха тежък удар от железните пътища, които между впрочем продължават да се разпростират и да превозват пътници, товари и пощата.

– Така е, така е... Тези хора съвсем ще се разорят. Семействата им ще гладуват. Ние трябва да мислим и за тях – поклати глава сенаторът от Охайо – освен това умът ми не побира как например ще се науча да чета писмо, написано не с нормални букви, а с точки и тирета! Нова азбука ли да въведем, само защото някой си господин Морз я бил измислил?

– Ха-ха! – късо се изсмя невеселият сенатор от Пенсилвания. – И сигурно вместо пощенски кутии ще трябва да монтираме в къщите си грозните му апарати!

– Прав си, ха-ха-ха! – присъедини се към смеха му неговият колега, но умът му трескаво започна да пресмята колко би могъл да спечели човек, ако навреме се ориентира да купи патента и започне да произвежда такива апарати.

Запита се колко ли са къщите в Америка и си отбеляза наум да накара секретарката си да провери.

На другия ден сенаторите отново разискваха въпроса, останал нерешен от предното заседание – дали да отпуснат субсидията, която Конгресът беше гласувал, но те трябваше да утвърдят или отхвърлят. Трийсет хиляди долара са огромна сума4за построяването на някаква си пробна телеграфна линия между Вашингтон и Балтимор. В залата цареше оживление, пускаха се всевъзможни шегички за нелепото изобретение.

Изглеждаше, че един млад сенатор от Ню Йорк напразно си хаби думите:

– Това е съвсем ново средство за общуване между хора на далечни разстояния! – ръкомахаше той. – Едва ли и след сто години ще бъде изобретено нещо, което така да сближи хората! Не след сто, след хиляда години няма да бъде измислено нищо така гениално5 ! – той ентусиазирано и упорито обясняваше и колегите му се заслушаха. Или стихнаха, понеже наближаваше времето за обяд, а не им се искаше да го пропуснат и да пропилеят деня в безплодни приказки.

Тогава един възрастен господин стана, поиска думата и съвсем уместно заяви:

– Господа, трябва да си призная, че нищо не разбирам от техника. Но съм склонен да вярвам на учените. Ето, нашите изобретатели създадоха парния локомотив и от петнайсетина години той вече преобразява страната ни... – за колегите му нямаше никакво значение, дали локомотивът бе изобретен в Англия, което беше истината, или в Съединените щати, както съвсем убедено твърдеше сенаторът. – Бюрото по патентите е регистрирало изобретението на господин Морз, а там работят учени хора – продължи той.– Нюйоркският университет също го подкрепя. Конгресът е взел положително решение за тази субсидия. Господа сенатори, смятам, че, за да върви държавата ни напред, трябва да се доверяваме на институциите u. Това е моето мнение и ви предлагам да престанем да се упражняваме в красноречие и демонстриране на чувството си за хумор. Нека да гласуваме.

Гласуването мина неочаквано бързо. Субсидията съвсем изненадващо беше потвърдена.

Особено изненадващо за сенатора от Пенсилвания, който, воден от здравия си разум, гласува "против", неговият колега от Охайо гласува "за". Защо ли? Това за невеселия мъж си остана загадка. Той не попита. Под достойнството му беше да любопитства.

"Странно... – каза си политикът от Пенсилвания. – Трябва да проуча, да се посъветвам с инженер. И то бързо!"

ОРИЕНТАЛСКИ ВАЛС, 1844 г.

Къщата, която Михаил Чайковски намери в Цариград6 и реши да наеме за нуждите на полската емиграция, се намираше в европейската част на града, имаше собствен двор с висока ограда. Тя стана нещо като посолство на неофициалното изгнаническо правителство на Полша, намиращо се в хотел "Ламбер" в Париж. Граф Адам Чарториски успяваше от резиденцията си във Франция да поддържа активни контакти с всички подобни центрове в повечето европейски столици. Писмата му стигаха до Михаил Чайковски не през турската пощенска служба, а с дипломатическите пратки на френския посланик в Истанбул. Така се избягваше възможността да бъдат отваряни и четени от османската полиция и конспиративните им кроежи да бъдат продавани на посланиците на Русия, Австрия и Прусия, които добре и редовно плащаха на подкупните служители на султана. Поляците се надяваха, че французите не четат писмата, макар че не бяха сигурни. Но дори да ги отваряха, поне нямаше да го споделят братски с агентите на другите монархии, на които постоянно остро съперничеха.

Френският посланик не беше особено натоварен, но поради висотата на положението си винаги изпращаше някой чиновник да отнася или получава каквито и да било документи. Само писмата за полското "посолство" предпочиташе да занесе лично, защото му бе приятно да си поговори на френски с друг европеец без ужасния етикет на висшата дипломация и без да бъде нащрек за всяка дума.

Михаил Чайковски, още щом видя посланика да влиза в двора, отвори вратата към кухнята и подвикна на турски:

– Гел бурдa, Мурат7 – и пак така на турски му поръча да донесе две кафета.

Михаил полагаше усилия да научи добре турски. Преди две години попадна случайно на този мъж, който настоятелно се опитваше да продаде на готвача му зеленчуците, които всеки ден караше с ръчната си двуколка към пазара. Зеленчуците му наистина бяха пресни и едри, а освен това всяка своя фраза той казваше и на турски, и на някакъв славянски език, защото очакваше, че готвачът-поляк, щом като е славянин, трябва непременно да го разбере.

Славянският му език се оказа български и беше доста неразбираем за един поляк. Но при добро желание, при внимателно вслушване, особено когато човек знае и руски, започва да схваща думите.

Михаил предложи на тоя мъж да постъпи на служба при него, да върши каквато работа се намери, но преди всичко да го учи на турски. Мурат Келерджия с радост прие. И без това търговията със зеленчуци беше поредното от многото му занимания, които за своите почти трийсет и пет години бе подхващал и изоставял.

Отдавна напусна дома си в наполовина турското, наполовина българското село Кортен край Сливен, и тръгна да си търси късмета. Баща му Келерджи ага, който имаше кошари с овце в Средна гора, го ожени за дъщерята на един касапин в града и изглеждаше, че месото от стадата на единия турчин ще се продава в дюкяна на другия и добре ще печелят.

Ала скоро някаква болест измори овцете на баща му, после хубавата жена на Мурат умря при раждането на първото им дете, а и детето не оцеля. Покруси се младият мъж и напусна тия места. Реши другаде да търси късмета си. При старите му родители остана само сестра му. Незнайно защо баща му не я омъжи. Мурат се запиля към Одрин, купи си кон и каруца и се залови да прекарва пътници и търговци от българските земи към Цариград и обратно. Така от един пътник след близо две години научи, че майка му се е споминала, а баща му, старият Келерджи ага, изглежда, само това бил чакал и въпреки преклонната си възраст взел сестра му за жена, та сега имал вече и дете от нея. Нарекъл и него Мурат. Стана му много болно от тая новина.

– Няма да стъпя повече в село! – зарече се той пред търговеца. Той беше натоварил в каруцата му пастърма за пазара в Одрин, двамата се поклащаха на кaпрата и дружески разговаряха.

След няколко години Мурат нито забогатя от тая работа, нито обедня, но му омръзна. Продаде коня и каруцата и се хвана зидар в Цариград, после теляк в една баня, и така след още няколко превъплъщения най-накрая се озова в неочакваната за него роля на учител по турски език в полското "посолство".

Той влезе с подноса и сервира на ниската масичка, като до всяка порцеланова чашка с кафе сложи по една стъклена чаша със студена вода и лъжица с бяло сладко в нея. За двамата европейци това отначало беше много странен ориенталски начин да пият кафе, но те бързо го бяха харесали. Сръбваш шумно от горещата кафява течност, после веднага отпиваш глътка студена вода и си близваш сладко от лъжичката, натопена във водата, защото кафето е много горчиво.

В това време от минаретата на трите джамии наоколо се понесоха гласовете на мюзеините, които носово и напевно призоваваха правоверните мюсюлмани към следобедната им молитва, и Мурат побърза да се упъти към молитвеното си килимче в своята стая.

Михаил Чайковски и гостът му само се подсмихнаха на религиозното му престараване.

– Не мога да си представя аз пет пъти в денонощието да коленича да се моля на господ и дори нощем да ставам от сън, за да се кръстя. И за най-ревностния християнин това изглежда абсурдно, но не и за тях! – възкликна домакинът.

– Необяснимо наистина, но сигурно има някаква магия в тяхната вяра. Как иначе са приели и съвсем съвестно се придържат към този убийствен ритуал? – отвърна французинът.

Подаде писмата на Михаил и попита:

– Имате ли нещо за обратната поща или ви трябват ден-два?

– Писах вече на граф Чарториски, но ще ви помоля да ме изчакате до утре с дипломатическата поща. Искам да ви помоля и още нещо, за което да ми ходатайствате пред Високата портаa 8. Моите усилия засега се провалят.

– Ако молбата ви не противоречи на положението ми като дипломат, с удоволствие – уклончиво отвърна французинът.

– Надявам се, че не противоречи. Аз от две години пиша настоятелни молби и обяснения, но те потъват в турските канцеларии като вода в пясък. Искам нещо много просто! Да сформирам полско-казашки легион, който в една бъдеща руско-турска война да премине Дунав, да навлезе в нашите земи и да подбуди ново въстание. Това ще е от полза и за самата Турция. Защо не го проумяват?

– Скъпи Мишел, мисля, че преувеличаваш тяхната ориенталщина. Не забелязваш ли, че точно така като вода в пясък потъват и исканията на Русия да бъдат екстрадирани полските емигранти? По същия начин турците просто не им отговарят. Вас не ви закачат, но не им се иска излишно да дразнят руската мечка с открита поява на такъв легион. Днес дойдох не само да ти донеса писмата. В събота ще има прием в посолството, ще дойдат много дипломати и турски държавни чиновници. Каня те. Може там да успееш направо да говориш с някой, който би чул молбата ти и би могъл да я удовлетвори.

– На кого според теб мога да разчитам?

– Смятам, че ще се появи...

– Султанът?

– Не! Абдулмеджид е много над нивото на един прием в някакво християнско посолство. Той не идва при нас, ние ходим при него, когато се налага и благоволи да ни приеме. Но смятам, че ще дойде Мустафа Решид паша. Знаеш, че той е горещ привърженик на реформирането на империята по европейски образец.

– Да, обаче преди три години го принудиха да подаде оставка– възрази полякът. – Той е никой! Бита карта!

– Не следиш настроенията, шер ами9, младият ни султан, изглежда, се убеди, че идеите на пашата са били правилни и вече започна някои от реформите му. От миналата година въведе наборна армия със срок на службата пет години и поиска да му изпратим офицери, за да преустроят пехотата и кавалерията по френски образец.

– Да, обаче артилерията преустройва по немски.

– Разбира се, шер ами!9 Това се нарича "равновесие на силите" и този валс нашите ориенталски приятели също се стараят да танцуват добре. Нали си купуват оръдията от германците. Естествено, че артилерията ще е по немски образец! Но пък теглят заеми от Англия, за да плащат и на нас, и на германците. Всички танцуваме и се въртим в един валс. Време е и ти да нагодиш към него стъпките на твоята полка. Да влезеш в синхрон с другите.

Михаил Чайковски замълча замислено:

"Мустафа Решид паша... той наистина отново набира влияние напоследък. Може би си струва да поговоря с него тъкмо сега! Докато още не е получил висок пост във властта, защото тогава и той ще се скрие зад ужасната чиновническа паплач и ще стане недостъпен. Да, сега е моментът. Сега или никога!"

Трябваше му само едно "да", дори само кимване, за да пусне веднага слух сред пръснатите из империята поляци да започнат да се събират, а щом вземеше в ръка фермана10, само за месец легионът щеше да бъде готов!

В събота привечер Михаил Чайковски се стягаше с голям ентусиазъм и приповдигнат дух за приема във френското посолство. Закопчаваше безбройните копчета на ризата си, които му се съпротивляваха, а около него витаеше Мурат като услужливия дух от лампата на Аладин и му подаваше ту дантеленото жабо, ту черния редингот. Михаил се въртеше пред голямото огледало и, изпълнен с оптимизъм, започна да си припява любимата на всички емигранти мазурка11:

– Йeшче Пoльска нe згинeла.

Кeди мu жиeми,

цo нам oбца пшeмоц взиeла

шабло одбержeми12

– Марш, марш Домбровски... – услужливо се присъедини слугата му, макар нататък само да тананикаше, понеже посмъртно не би могъл да запомни нито една от ужасно претъпканите с "ж", "пш" и "шч" полски фрази.

Съвсем друго нещо беше напевният турски език. Едно е да поздравиш със "Селям алейкум"13 и съвсем друго с "Джйен добри"14. Как не му се завързваше езикът, дори като говори бавно! А той, неверникът, отгоре на това взел да пее!

И когато с песен и танц тоалетът на полския "посланик" беше завършен до последния детайл, той стигна и до тържествения край на игривата мазурка:

– Дла ойчuзни ратовaня

врyчим ше пшeз мoже!15

* * *

В салона, осветен от много свещници и от полилеи с газени лампи, Михаил Чайковски изпита усещането, че влиза във фоайето на парижката опера. Същите наперени кавалери в тъмни рединготи държат галантно подръка дами с рокли от тънък памучен плат с копринени нишки, с бродерии от позлатен конец и дълбоки деколтета, обточени с дантели. Съпругата на домакина демонстрираше, разбира се, тоалет по последна парижка мода, ушит от машинно тъкан кремав плат, богато щампован на яркочервени ситни цветчета с плетеница от тънки зелени клонки и листенца, а гостенките я оглеждаха тайничко с нескрита завист и въздишки. Цветните машинни щампи съвсем отскоро бяха внедрени от англичаните и бързо изместваха ръчно рисуваните и поради това хем семпли, хем скъпи немски платове.

Михаил минаваше от група на група, поздравяваше познатите му мъже, кланяше се и целуваше ръка на съпругите им. Виждаха се тук-там турски чиновници с мустаци и къси бради по овала на лицата им, а съпругите им седяха на групички по столовете в края на салона. Лицата им бяха забулени с фин тюл, под който почти всичко се виждаше. Но загадката на Изтока се криеше именно в това "почти", в неговата условност и мекота. Уж нещо се вижда, но не напълно.

"Приемат те, но не те подкрепят докрай" – сведе го до най-непосредствените си кроежи полякът.

В това време някой здраво го стисна за лакътя:

– Ела насам! – беше френският посланик. – Ще те представя на Мустафа Решид паша.

Най-после!

Те приближиха до среден на ръст турчин с издължено лице и къса брада в закопчана догоре тъмна дреха с висока яка. На главата имаше червен фес16. Той правеше впечатление на уравновесен мъж, спокойните му кафяви очи добронамерено се усмихваха и в тях прозираше мъдростта на човек, който знае какво иска. Домакинът го заговори на френски и (о, небеса!) турчинът също така на френски му отвърна.

"Образован! – помисли си Михаил. – Европейците май нямат с какво да изненадат този туземец. Но аз си имам едно скрито асo в ръкава!"

Двамата с Мустафа Решид паша излязоха на верандата, а оттам прекрачиха в образцовата градина на посолството. Очевидно турчинът беше предупреден, че полякът иска конфиденциален разговор, и му даваше тази възможност.

Когато останаха сами и Михаил му заговори на турски, пашата бе наистина приятно изненадан. Какво точно му каза Михаил Чайковски, колко дълго и аргументирано му обяснява идеите си, успя ли да го убеди, че това ще бъде от полза и за самата Османска империя срещу общия им враг Русия? Той не би могъл да повтори нито дума, макар че на другия ден се опита да го направи в едно подробно писмо до резиденцията в хотел "Ламбер".

Мустафа Решид го изслуша, без да го прекъсва. Зададе няколко уместни въпроса, които показаха, че беше внимавал. Може би най-после безкрайното чакане и протакане ще приключи и искането за полския легион ще се разреши бързо.

На раздяла турчинът заяви:

– Нека помисля. Ще ви повикам, Чайковски ефенди, когато бъда готов с решението си.

– Нали няма да забравите, Мустафа ага?17

– Аз не си хвърлям думите на вятъра, Михаил ефенди18. Скоро ще ви потърся – той кимна леко и тръгна към осветения салон, оставяйки Чайковски в градината.

"Скоро! Скоро! Скоро! – отекваше в превъзбуденото съзнание на Чайковски като звън от огромна камбана. – Колко скоро? Два дни? Две седмици? Ще почакам. Достатъчно съм чакал да ми отговорят. Цели две години! Ще изтърпя още малко, да речем още две! – горчиво се засмя на собствената си ирония. – Времето в Ориента бързо се влачи."

Галина Златарева

Бележки под линия:


1. Виж, там не седи ли Джордж?
(твърде неправилен руски) (б. а.).Горе
2. Какво ще правим? той може да каже на сервитьорката и тя ще ни изхвърли (б.а.).Горе
3. Няма да каже. Той е влюбен в мен. Нищо няма да направи. (б. а.).Горе
4. Сумата е равнозначна на около 4-5 милиона в днешни пари (б. а.).Горе
5. Само след 27 години, през 1860 г., Антонио Меучи, италианец, емигрирал в САЩ, изобретява телефон, но не успява да го патентова, но през 2002 година (с огромно закъснение) Долната камара на Конгреса в САЩ признава с резолюция изобретението му. Само 33 години след него, през 1876 г., Александър Бел, шотландец, професор в Бостънския университет в САЩ, получава патент на САЩ No 174465 за телефона. А само след 96 години през 1939 г. д-р Джон Атанасов, американец от български произход, прилагайки двоичната бройна система, създава компютъра “Ей Бй Си”, факт, който е потвърден със съдебно решение от 1973 г. (б. а.).Горе
6. Истанбул е наричан така от българите и през ХІХ в. (б. а.).Горе
7. Ела тук, Мурат! (тур.), (б. а.).Горе
8. Турското правителство (б. а.).Горе
9. Cкъпи приятелю (фр.) (б. а.).Горе
10. Ферман – султански указ (б. а.).Горе
11. Mазурката на Домбровски днес е държавният химн на Полша(б. а.).Горе
12. Още Полша не е загинала. Когато и да живеем, това, което насила ни е отнето, със саби ще си го върнем! (б. а.).Горе
13. Мир тебе (тур.-араб.), (б. а.).Горе
14. Добър ден (пол.), (б. а.).Горе
15. За отечеството да се бием,/ ще се върнем през морета! (б. а.).Горе
16. Турска мъжка шапка – червен пресечен конус с пискюл, (б. а.).Горе
17. Ага – почетно обръщение към господар или турчин с господстващо положение, т.е. на висок пост (тур.), (б. а.).
18. Eфенди – господине (тур.), (б. а.).Горе

Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg