Звук и светлина - орган на Националната асоциация на сляпо-глухите в България
Търсене   
Начало
Екип
Броеве за 2022 г.
Архив
Кулинарни рецепти
Козметика
Контакт с нас
линк към сайта на НАСГБ

 

 

 

 

 

 
Притурка на сп. "Звук и светлина"
 
 

МЕДАЛЬОНЪТ

/с продължение/

ОДА ЗА ЗАВИСТТА, 1863 г.

Завистта е странно чувство. Тя винаги се изразява в едно – гледаш чуждото богатство или щастие и те връхлита особено вълнение.

Различните хора се вълнуват по различен начин. Това най-много им личи например, когато се напият. Едни се веселят с радост в душата, а други започват да гледат изотдолу и налитат на бой.

Така е и със завистта.

Ако си добър човек, доволен от своя живот, макар да не си постигнал кой знае какво, ти се радваш на успеха на приятеля си. Тупаш го одобрително по рамото и казваш усмихнат: "Ей, завиждам ти!"

Ако си добър по душа, но животът те мачка, нямаш късмет, нямаш наследено богатство, с което да се замогнеш още повече, а пък другите те изпреварват – стискаш юмруци и казваш заканително: "Завиждам им! Но ще видят те! Ще им покажа аз кой съм!" Запряташ ръкави и се хвърляш да работиш и да се бориш като никой друг. И постоянно се сравняваш с тяхното ниво като в някакво състезание.

Ако си лош човек или мързелив, или алчен, или глупав, или некадърен, защото не всички бог е надарил с големи способности, гледаш успеха на другия и в душата ти кипят гняв и злоба. Иска ти се да отмъстиш на този, който е виновен за това, което си. Но не знаеш кой е той, а най-често си ти самият. И тогава по-лесно е да отмъстиш на преуспяващия. За това, че е богат, че хората го уважават, за това, че има хубава къща, хубава жена, а ти нямаш нищо и даже не те забелязват. Тогава казваш заканително: "О-хо, ще види той! През носа ще му го изкарам!" И цялата ти енергия, която е била разтворена досега в твоята леност, изведнъж се избистря и започва да буди в ума ти зли намерения. Те в повечето случаи си остават само намерения, злословене и закани, но понякога силно те тласкат да напакостиш на този нищо неподозиращ човек. А той дори не знае, че го дебнеш там някъде от сенките на мрачната си душа.

И ето, в едното блюдо на везните виждаме добрия човек, готов да даде похвала или изпълнен с амбиции, а на другото блюдо са стъпили цели петима – лошият, мързеливият, алчният, глупавият и некадърният. Това е причината повечето хора да смятат, че завистта е недостатък и забравят, че тя може също да бъде и качество и дори двигател, тласкащ те към високи цели.

Гаврил не беше надарен с аналитичен ум. Никога не би седнал бавно и подробно да разсъждава над живота и различните му проявления. Той просто го живееше, стремглаво препускащ към целите, които от дете си бе поставил.

И сега, на своите двайсет кръгли години той заставаше на извисения чардак на бащината си къща, построена на стръмния склон на градчето, поглеждаше насреща към греещите под юлското слънце хубави и пъстро боядисани богати къщи на преуспелите търговци и от гърдите му напираше да излети едничкото му стремление – да преуспее, да им покаже на всички тях кой е синът на Грую Хлътев и какво може да постигне! * * *

Майка му застана до него на чардака, погледна го отдолу нагоре, защото момчето й беше израснало високо, силно и хубаво, и в очите й имаше нежност и гордост.

– Какво си се загледал, Гавриле? Като че ли не е все едно и също!

А той я прегърна силно през рамото и отвърна:

– Знаеш ли, мале, седнах тази сутрин и преброих колко пари имам спестени досега. Смятам, че мога вече да се отделя от бай Динчо и да започна сам търговия с аба. Още тази есен!

– Рано ти е, Гавриле! – строго отсече майка му. – Нямаш и двайсет години! Поне още три години остани при майстора си, изучи хубаво занаята! Иначе набързо ще загубиш това, което си събрал.

– На двайсет съм... почти – поклати глава Гаврил. – Време ми е.

Нона го погледна, без да му се сърди, без да възразява повече. Когато беше пред очите и, нейното сърце винаги се пълнеше с радост. Отгледа тя своя сокол, макар и сама. И той вече се чувстваше пълен със сила. Щеше да разпери крила и да литне нависоко и нашироко. А тя щеше да чака всяка пролет завръщането му в гнездото, да седи кротко на столчето си и да плете поредния чорап.

Това е ориста на майката.

Динчо Попадиин никак не се зарадва, когато Гаврил отиде да му каже, че се отделя и няма повече да му е калфа. Знаеше търговецът, че това ще стане, но смяташе, че до този ден има още три-четири години. Какво да се прави! Пораснало беше момчето на Грую Хлътев, искаше да тръгне по пътя си. Е, нека си опита късмета. Те си стиснаха ръцете с добро чувство един към друг. Всеки беше по някакъв начин задължен на другия и благодарен за общата им работа.

– Желая ти сполука, Гавриле – каза старият търговец.

– Благодаря ти, бай Динчо – отвърна младият.

А после Гаврил тръгна по селата да изкупува аба и шаяк, изтъкани на домашните дървени станове в къщите. Той още нямаше чираци и калфи, които да шият дрехи на чардака му, затова тази зима щеше да продава само тънко или дебело сукно и готови вече дрехи, ушити от други копривщенски терзии. Дори от бившия си майстор Филип отиде да купи. И Филип му продаде от стоката си, макар да имаше търговци, които редовно му я изкупуваха. Отдели той няколко денка за своя някогашен чирак. С това Гаврил вече можеше да започне.

Наесен той натовари няколко каруци и потегли към Пловдив. Там, както и предишната година, го изчакваха два-три кервана, подредиха се и тръгнаха на юг.

Нямаше неясноти в отношенията. Другите предводители, главните калфи на всеки търговец, вече си знаеха какъв е редът, ако искат да пътуват с Гаврил. Той ръководи тях, те чираците си и всички поред осигуряват въоръжената охрана на дългата обща върволица. Дори бяха поискали това лято и тях да обучава на стрелба в планината. Сега в техните каруци също имаше скрито оръжие и грижата за общата безопасност не тежеше само на него. Още повече, че този път той нямаше свои хора, а пътуваше сам.

Преди тръгването от Пловдив те се събраха на кратко съвещание, определиха реда на каруците си, броя на нощните пазачи, как ще се сменят... Гаврил направи преглед на пушките и пистолетите им, и с няколко малки забележки и уточнения бяха готови. Генералът на тази малка армия застана отстрани и даде знак с ръка на първите. Със скрибуцане и плющене на камшици колоната потегли.

Това се повтори и следващата есен. Каруците със стока на Гаврил този път бяха двойно повече и трима чираци го съпровождаха. Беше продал стария си хубав кон на пазара в Цариград и си бе купил още по-хубав. И дрехите му бяха по-спретнати, обшити с повече гайтани, и стойката по-юначна. Всички ги изпълваше възхищение, като го гледаха. Радваха му се. Искаха да станат като него.

Той сам се радваше на успеха си. Дори в началото се изненадваше на отзивчивостта на абаджиите и терзиите, чиято стока купуваше, но много пъти се случи те да го потупат по гърба и да кажат:

– Върви, момче, и добра сполука! Истински търговец ще станеш, като баща си, бог да го прости.

"Като баща си... като баща си... като баща си..." В едно село го чуваше, после в друго, в трето. Това будеше изненада в душата му. Толкова години бяха минали, откакто бе умрял, цели петнайсет, а тези хора още помнеха баща му с добро чувство. И това му помагаше поразително бързо да увеличи и количеството на стоката си и печалбата. Сякаш баща му беше все зад гърба му и невидим го подкрепяше.

Ето така Гаврил се видя с пари, ето така бързо разширяваше търговията си, носеше хубави дрехи и младежите от градчето като хипнотизирани го следваха. Яхваха конете си и препускаха с него по околните хълмове или се къпеха в ледените дори през лятото вирове на реката, стреляха нейде из гората с пушките си. Досега не бяха имали такъв предводител в лудориите, следваха го с готовност и го обичаха, а старите копривщенци клатеха глави и мърмореха:

– Много са се разпасали тия хлапетии! Някоя беля ще си докарат. Я по-кротко, по-смирено!

Но кой да ги слуша?

Нона също мъмреше сина си. Сядаха да вечерят и тя не спираше да го кори:

– Не правиш добре, Гавриле. Много си буен, трън си в очите на всички. И много се перчиш с тоя кон и тия скъпи дрехи!

– Изкарал съм си парите за тях – отвръщаше синът и.

И тази вечер – пак същият разговор.

– Ти, сине, не си ли чувал поговорката: "Не е важно колко изкарваш, а колко ти остават!" – започна пак майка му. – Стига до ушите ми, че в Цариград много разпуснато живееш, много харчиш.

– Стига, мале! – смръщи той вежди. – Взе яденето да ми пресяда вече! Вместо да се радваш колко се замогнахме за три години, ти все ме кориш. Дори не знаеш колко пари съм спечелил!

– Колко де? – сопна се майка му.

– Толкова, че още три години ако върви така, ще бутна през лятото тая стара къща и ще вдигна нова и хубава. Най-гиздавата в селото!

Майка му го погледна, а очите му ликуваха, и се смееха. Тия очи! Те й действаха хипнотизиращо и тя дълбоко в себе си знаеше, че никак дори не го укорява, а напълно му вярва.

От този ден спря да го мъмри. Синът й бе пораснал. Вече той решаваше. Той беше мъжът в къщата. Оставаше й да чака следващото нещо по реда си – да доведе снаха. Дали да не поогледа тя щерките на по-първите търговци? Да го подсети внимателно за някоя от тях, която и на нея би допаднала. Отдавна задоми двете дъщери, време беше и сина си да ожени. Но тая есен Гаврил пак тръгна по търговия и тя остави плановете си за лятото.

Дългият керван скрибуцаше по разкаляния път и едва напредваше. Есента се случи много дъждовна. Тежките каруци затъваха в лепкавата кал и постоянно трябваше да слизат и да избутват ту тая, ту оная. Толкова бавно не бяха пътували никога. Вечерта спряха в гостилницата край Чорлу и май щеше да се наложи да преспят още веднъж преди Цариград. Колкото и да бяха многобройни мъжете в кервана, налагаше се при този преход навсякъде по пътя да преспиват в хановете, натъпкани по много хора в стая, защото не можеше да се спи на открито. Това хем беше по-неудобно и не се наспиваха, хем и повече се охарчиха. А пък тези, които дежуряха с пушки нощем край каруците, до сутринта бяха целите мокри. Половината вече бяха настинали и подсмърчаха. Добре, че и на разбойниците не им се клечеше край пътищата в такова време!

– Лоша есен! – каза на Гаврил единият от помощниците му. – Ужасно се пътува, а край няма! И нощес не знам дали ще мигна!

– Да, край няма! – съгласи се Гаврил, но за мигването той поне се надяваше в този хан да не спи с десет хъркащи мъже в една стая.

Гостилницата я въртеше една oправна жена, мъжът на която умря преди две години и я остави с три деца на ръцете. Всички мислеха, че работата ще е тежка за нея и ще се омъжи пак. Блазнеха се от тази възможност някои стари ергени измежду каруцарите. Искаше им се да оставят зад гърба си несгодите на постоянните пътувания и затова се позаглеждаха във вдовицата, стараеха се, докато са в хана, да й помогнат за нещо, някоя дъска да заковат или керемида да сменят. Тя им сипваше по една чорба безплатно и толкова. Гаврил не се натисна като другите, но тя не свали очите си от хубавия младеж. Направи така, че да го задържи в кръчмата край огнището, докато другите си легнаха, а после го помоли да й помогне, че не можела да си отключи килера, а за утре трябвало да извади някои продукти.

Към килера се отиваше (кой знае защо) по стълбите за горния етаж, където беше нейната стая, но така и не стигнаха до него. След няколко месеца, като се връщаше обратно от Цариград към Копривщица, Гаврил пак се отби тук да провери не е ли заяла пак ключалката. Не беше. Отвори се на първото почукване. Гаврил и двата пъти остави по една сребърна махмудия. Жената не възрази.

Добре. Това опростяваше нещата. Не го караше да се чувства задължен, а и тя нищо не искаше от този мъж, доста по-млад от нея.

Та затова той беше почти сигурен, че в този толкова противен дъждовен ден го чака една хубава стая с отзивчива жена в леглото и поне нощес ще се наспи. Не се мамеше с мечти по нея. А и не си въобразяваше, че е единственият пътник, който оставя по една парa сутрин, преди да си тръгне.

Не беше наивен вече. Не и след срещата и раздялата си с Йоаница. Даваше си сметка, че ще я помни до края на живота си, но не знаеше с добро или с лошо. Болезненото му преживяване тогава го направи по-скептичен към на жените. Пазеше се от такива познанства, които можеха да го обвържат и имаше опасност силно да го наранят. В същото време не се отказваше от близостта на случайно срещнати жени като тази ханджийка. Постоянните му пътувания му предоставяха твърде много такива възможности и той знаеше вече, че има някаква власт над жените. Осъзнал бе какво значи да имаш чар. Можеше да грабне едно сърце само с лека усмивка и с настойчив поглед, преливащ от възхищение, и го правеше. Беше се научил, че ако в следващия момент обърнеше гръб и се покажеше безразличен, това много по-сигурно му отключваше стаята на жената, отколкото ако лазеше в краката и. Стана самоуверен. Искаше и получаваше. Протягаше ръка и вземаше. Не бе човек, склонен към размисли върху човешките взаимоотношения, и това го опази да не стане циник. Дейната му природа и постоянната му заетост не го водеха в тази посока. Той не разсъждаваше върху смисъла на живота. Живееше го.

След два дни бяха вече в "Балкапан" – постоянното седалище на българските абаджии в Цариград, и най-после си отдъхнаха. Дългото пътуване свърши!

Дните в "Балкапан" бяха еднакви и скучни. Чираците на всеки търговец от изгрев до залез седяха в наета от него стая и шиеха. Чак като се стъмнеше и вече не можеха да виждат къде бодат с иглите, спираха. Повечето бяха много уморени и лягаха да спят, защото утре пак работа ги чакаше. Събираха накуп шева си, постилаха чергите на пода и се нареждаха един до друг.

Неколцина от калфите на тоя или оня търговец слизаха в кръчмата, за да се видят с другите като тях, да си поприказват. Гаврил обичаше да слуша младежите от различните краища на българските земи, когато си разказваха къде какво има или какво интересно се е случило. На много места той не бе ходил и беше любопитен. То всъщност никога не се отбиваха встрани от маршрута: Копривщица, Пловдив, Одрин, Цариград. А голяма беше българската земя. Доста можеше да се научи от тези вечерни разговори.

Той влезе, поръча си лучена яхния и седна на една от големите маси, където вече се бяха събрали и си приказваха десетина калфи.

– ... и тогава турците обкръжили оная къща и започнали да стрелят– разказваше един младеж от Нова Загора. – Мислели, че вътре е войводата Панайот Хитов и ще го уловят. Хайдутите пък пробили дупка в стената и също започнали да стрелят. А взело да се мръква. Тогава един от потерята се примъкнал отстрани до дупката и взел да ги убеждава да се предадат, защото иначе щели да запалят къщата.

– Брей! – възкликнаха слушателите. – И какво, запалиха ли я?

Гаврил седеше с отпусната лъжица и слушаше захласнат, забравил за яхнията. Откакто беше тръгнал да пътува с керваните, постоянно слушаше разкази за хайдути, които отмъщавали на турците за всяка отвлечена българска мома или обран търговец. Това будеше фантазията му и го караше да си представя, че и той с оръжие в ръка се сражава с цяла потеря, за да спаси някоя открадната девойка, а тя после със сълзи на очи му благодари.

От толкова много разкази, които се повтаряха, видоизменяха и преувеличаваха, той си създаваше един фантастичен образ за другите български земи, в които беше много вълнуващо да се живее. Винаги се намираше някой, който да спори с разказвача, че не било станало точно така, че девойката не я били освободили, а само ходили да я търсят в турското село. Но тези черногледци никак не намаляваха възхитителния образ на хайдутите в неговото съзнание.

– И какво станало после? Хванаха ли войводата?

– Ами! – категорично отрече разказвачът. – Той, Панайот Хитов, е неуловим! Никой не го е хващал до днес! Сега ще ви разкажа– всички се приведоха към него с блеснали очи, а той с тайнствен глас продължи: – Свалил си той ямурлука1, закачил го на пушката си, открехнал вратата и го показал. Като че ли бил човек и щял да излезе. Тогава всичките турци си изгърмели пушките върху него. И докато ги заредят отново с фишеци, бай Панайот и другият хайдутин скочили срещу тях, разпилели ги като пилци и избягали в тъмното.

– А така! – всеобщ възглас на одобрение сподири последните думи. Всички така го преживяха, като че ли бяха стояли там с войводата в оная къща и с него бяха успели да се измъкнат.

– Хайде, стига празни приказки – подкани ги един възрастен търговец от съседната маса, който също със затаен дъх бе слушал цялата история. – Вървете да спите, че утре пак рано ще се става.

Калфите затропаха със столове и покорно започнаха да се разотиват. Но това беше техният майстор, затова го слушаха. Я да им бе заповядал някой турчин с такъв тон, щеше да види той, дали щяха да са толкова покорни! Хич нямаше да помръднат от местата си!

Гаврил остана да си дояде яхнията.

– Не ги слушай – посъветва го търговецът. – Ако всичките им приказки за хайдути бяха истина, да се чуди човек защо още има живи турци в земите ни и така ни мачкат.

Гаврил кимна, като поразмисли над думите му. Прав беше. Но му се щеше да не ги бе казвал. Има такива хора. Като те видят, че си разперил крила и аха да литнеш, хващат те, и те смъкват на земята. Сигурно очакват да им благодариш. И сигурно са прави да се съмняват във всичко, ама на тебе ти става криво на душата... * * *

Така преди няколко дни седяха вечерта неколцина души в кръчмата и един калфа разправяше, че в Сърбия се била събрала българска войска и който искал, можел да отиде и да се запише.

– Не си разбрал, бе! – присмя му се мустакат гайтанджия от Сливен. – Не е в Сърбия тая войска, а под Сливенския балкан. Казашка се нарича, щото повечето са руски казаци, ама има и много българи. И всички са с хубави коне, с униформи и пушки. И даже са християни. Обаче я командва един турчин.

– Не е турчин! – поправи го друг сливенец. – Поляк е, но станал мюсюлманин, потурнак де, и взел името Садък паша. И казаците му са поляци, а не руси! Така да знаеш!

Първият обаче махна енергично с ръка и убедено възрази:

– Знам го аз казак алая на Садък паша. Не ви говоря за него. Чисто българска войска се събира в Сърбия и начело й е Георги Раковски. Нарича се легия 2 И не е под турско командване, ами тъкмо срещу Турция ще воюва за освобождението на България!

– И кога ще е тая война? – попита някой.

– Де да знам! Ама скоро! Ще видим и ние свобода като сърбите и румънците!

– Чакайте вие да видите свобода! – присмя им се Ненчо Ослеков от масата, където седяха търговците. – Ще я видите, ама друг път! То, ако става само с гледане, както казват хората, и кучето щеше да стане касапин!

До Гаврил седеше Тодор, тъничкото дванайсетгодишно момче на търговеца Лулчо Каблешков, и уж беше заболо очи в някаква книжка, но само я стискаше в ръцете си и една буква не виждаше от вълнение при тези разговори за оръжия, хайдути, българска войска и свобода.

И то можеше да разкаже на тия момци, дошли от разни краища на България, нещичко за хайдутите. За родния си вуйчо Дончо Ватаха можеше да разкаже, който тръгнал да мъсти за своя приятел Детелин войвода. Турците го набили на кол насред Пловдив, задето опитал да си върне откраднатата годеница. Колко много можеше да им разкаже за подвизите на вуйчо си, но не се решаваше да се обади. Прекалено свит и деликатен беше по природа.

Баща му бе повел Тодор със себе си, за да види свят, да обиколи с него Цариград, Измир, Денизли и други вилаети, където имаше търговска работа. Така момчето, затворено доскоро в мирните патриархални пространства на Копривщица, където нямаше нито един турчин, а заптиетата-помаци не влизаха в къщата им без разрешение, за първи път пътуваше толкова надалече.

Това пътуване широко отвори очите му, и буквално разтърси душата му, като видя колко много гърци и турци живеят в Пловдив и как се подиграват и замерят с камъни българите. Доплака му се от унизителното отношение на чиновниците към баща му. А в Истанбул се почувства притиснат отвсякъде от турското множество – и физически, и психически. От няколко дни беше в "Балкапан" и просто не смееше да излезе по улиците на столицата. Седеше в хана, говореше си с чираците и калфите, четеше книжки.

И сега очите му светеха от възторг, като слушаше препирнята между калфите и майсторите им.

– Кой е тоя Георги Раковски? – плахо попита Тодор, но въпросът му потъна в общия говор.

Името го впечатли. Как звучи само – Раковски! Като на някой руски генерал! И момчето си представи един силен мъж с големи разперени настрани мустаци, яхнал бял кон, как язди начело на българската войска, а тя марширува и идва насам да освободи България! То гледаше с широко отворени очи, хипнотизирано от това видение, а книгата в ръцете му трепереше.

– Какво си се вторачил в тая книга? Чак пък толкова ли ти е интересна?–бутна го с рамо Гаврил.

Тодор се стресна и го погледна с големите си очи.

– Нa, вземи я прочети! Може да ти хареса. Аз я свърших! – отвърна той, и му я подаде. – Но да ми я върнеш после.

Гаврил взе тънката книжка, погледна я отпред-отзад и я затъкна в пояса си. Що пък да не я прочете? Откакто завърши четвърти клас на копривщенското училище, не беше хващал книга в ръцете си.

Минаха цели две седмици, преди да отгърне книжката. Тя така си стоеше в стаята му върху един шкаф и събираше прах. Една сутрин Гаврил обърна цялата стая наопаки, за да си намери записката за поръчаните дрехи и топове аба от един турчин от Денизли в Мала Азия. Оказа се, че е сложил книгата върху листчето. Тогава прочете заглавието "Райна, княгиня българска", преведена от Елена Мутева.

Той полека я взе в ръце и я разлисти. Беше слушал препирните на калфите дали е имало или е нямало българско царство някога, но досега те минаваха покрай ушите му. И даскал Йоаким им бе разказвал в училище, ама отдавна. А виж тук – черно на бяло написано! Княгиня българска! Ще рече – царска дъщеря. Гледай го ти, малкият Тодор, какви книги четял! Гаврил седна и отвори корицата. Започна да чете, като бавно прокарваше пръст по редовете.

Беше сутрин.

Вдигна очи, чак когато стана толкова тъмно вечерта, че не можеше вече да различава буквите.

Започна с първите изречения:

"Вий сте чували да приказват за велики Преслав, престолния град на българското царство. Къде е сега този бял град на голямото царство? Кои хълмове бяха увенчани с неговите крепости? Никой не знае, освен султанът, който във ферманите си нарича шуменския владика– преславски."

И завърши с последните:

"... а Самуил сам себе си провъзгласи за български цар. Тази беше последната искра на независимостта на българското царство. От 1019 година в българската земя седяха наместници на гръцките василевси."

В душата на Гаврил бе легнала такава мъка, че му се искаше да заплаче. Сам не знаеше за какво и за кого. Дали за толкова отдавна загубената българска държава или за трагичната любов и смърт на българската Райна княгиня и руския княз Светослав?

– Първо гърците, а после турците... – каза си той. – И я няма вече България. Толкова отдавна я няма, че ние самите сме забравили за нея.

Този ден в душата му зейна една огромна празнина, която той не разбираше и не знаеше с какво да запълни. Чак тръпки го побиха, когато погледна в нея като в тъмно и зловещо подземие, из което бродят само страховити сенки. Полека отстъпи назад, затвори и залости вратата му, но то си остана там, в него. И нямаше вече да изчезне. Знаеше го. Докато не събере кураж да отвори тази врата и да изброди всичките му ъгли със запалена факла в ръка.

Но сега сърцето го болеше. Сега беше смазан. Нямаше сили за това.

А на другия ден главата му се бе прояснила. Той се втурна в работата си и повече не докосна книгата. Погледна я един-два пъти, но не я отвори. Вечерта я занесе долу в кръчмата и я остави небрежно на масата, където сядаха да ядат калфите и чираците. И повече не я видя.

ФАТАЛНАТА ЖЕНА

Докато закусваха в малкия салон на хотела на втория етаж, телефонът на Джордж иззвъня.

– Добре, ще дойдем до половин час – отвърна той, след като изслуша човека, който се беше обадил.

Вече нямаше проблем да се разбере с криминалиста Атанас Николов, щом той му говореше на английски.

– Има нещо ново по катастрофата – обясни Джордж на Ели, след като затвори. – Криминалистът ни помоли да се отбием до него. Добре, че останахме в града.

В полицията след същата процедура като вчерашната – показване на документи и записване на имената, Николов ги въведе в стаята си.

– Какво е новото? – попита Джордж.

– Майкъл е убит – отвърна служителят.

– Това вече го знаем.

– Не ме разбрахте правилно – поясни Николов. – Не е убит, защото е катастрофирал. Катастрофата е била предизвикана, за да бъде убит. Колегата ми от оперативната група при огледа на автомобила е намерил куршум, заседнал в джантата на предното ляво колело. Тази сутрин направихме втори оглед на мястото. Това коренно променя нещата и поставя нови въпроси. И един стар. Какво все пак е правил приятелят ви в България?

– Нищо не мога да добавя – разпери ръце Джордж. – Единственото, което ми идва наум, е това, че вероятно е искал да купи и изнесе контрабандно някоя ценна антика. Мисля си, че може би е способен на такова нещо. Не знам обаче с какви хора се е свързал тук. Може да са някакви бандити и да са го убили, за да го ограбят.

Криминалистът се облегна назад в стола си и започна да почуква върха на носа си с някакъв молив. После поклати глава. Дали беше знак за съгласие? Не, поклати я съвсем по български с физиономия, изразяваща пълно отрицание на предположението на Джордж:

– Нищо от това, което казвате, не може да бъде вярно. Съшито е с бели конци. Бандитите щяха с радост да му продадат антиката и да му съдействат да я изнесе зад граница. Не са го ограбили, защото единствения скъп предмет, който е носел, златен турски медальон, го намерихме в багажа му. Така го е записал в митническата си декларация и го е обявил като семейна ценност. Убийството му е извършено от изключителен специалист, вероятно отличен снайперист, а такива не са в обкръжението на обикновените иманяри. Гумата му е простреляна в движение, а при голямата скорост, с която е карал, това е почти невъзможно. Моментът е преценен така, че да се блъсне челно в камиона насреща и да няма шанс за оцеляване. Кажете ми кой толкова много е искал да отстрани от пътя си един случайно и съвсем за малко дошъл американец? На кого толкова е попречило идването му тук?

Джордж безпомощно разпери ръце:

– Не знам. Наистина не се сещам.

Атанас Николов натисна един бутон под бюрото си, в стаята влязоха двама полицаи, а той стана и обяви:

– Джордж Бенковски, задържам ви по подозрение в предумишлено убийство на американския гражданин Майкъл Брустър за първоначален срок от двайсет и четири часа.

Джордж, оцъклен от изумление, само посочи гърдите си с пръст и не можа думичка да каже. Цялото му поведение означаваше:

"Кой? Аз? Не може да бъде! Това е крайно нелепо!"

Но такива театрални представления криминалистът беше виждал безброй много пъти. Всяка хваната на пазара циганка с чуждо портмоне в джоба можеше да го изиграе по-сполучливо.

– Съжалявам, че вчера не взехме натривки за барут от ръцете ви, но катастрофата беше толкова убедителна. И щеше да си остане катастрофа, ако куршумът просто бе минал през гумата и бе изхвърчал край пътя. Лош късмет да заседне. Просто лош късмет!

– Но... но... Майкъл му е приятел! – едва събра дар слово Ели. – Ние с нетърпение го чакахме да дойде!

– За да го убиете.

– Но защо? – извика изумено тя.

– Не знам. Вашият приятел Джордж ще ни каже, като реши да си спомни. Там, долу, обстановката е много предразполагаща.

Двамата полицаи пристъпиха, за да го хванат и отведат.

– Чакайте, чакайте – разпери ръце Джордж.– Това е свободно съчинение! Нямате никакви доказателства, само предположения.

– Намерихме мястото, откъдето е стреляно – възрази криминалистът.– Намерихме гилзата. Един единствен отличен изстрел, мистър Бенковски, поздравявам ви. По нея обаче има хубави отпечатъци. Ще ги сравним с вашите. Къде сте се научили да стреляте толкова добре?

– Вижте, аз... аз... аз изобщо не знам как се държи пушка. Ами че аз съвсем не съм бил някъде край пътя. Той бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. – Тук имам снимка веднага след сблъсъка. Ние с Ели бяхме във втората кола на шосето. Не мога да съм едновременно и при катастрофиралия автомобил, и някъде наоколо в храстите.

Николов взе с недоверие апарата, повъртя го в ръце и отвърна:

– Ще го проверя – той извади празна бланка и набързо оформи изземването на телефона. – Ето, подпишете протокола за доброволно предаване. Когато Джордж подписа, той я прибра в чекмеджето си и продължи: – Но това не променя много първоначалната версия. Вие сте прострелял гумата, а после сте изтичал наблизо, за да направите снимката. А защо ви е трябвала тя? – Николов се замисли. – Сигурно защото убийството на Майкъл Брустър не е било нужно лично на вас. Някой ви го е поръчал и е трябвало да изпратите после доказателство, че сте изпълнил задачата. Изпратихте ли го вече с MMS, сър? Всъщност телефончето е в мен, ще проверя и това. Отведете го за отпечатъци и го заключете долу – нареди той на полицаите.

Ели се надигна, изпълнена с недоумение, направи крачка, като че ли щеше да ги последва, после се обърна и опря длани върху бюрото на криминалиста, а погледът на тъмните й очи го изпепеляваше:

– Ами аз?

– Какво вие?

– Аз как се вписвам в ситуацията? – цитира тя дословно вчерашния му въпрос.

– Не зная. Вие ще ми кажете.

– Защо го арестувахте? Това е абсурдно! Знаете, че е абсурдно.

– Откъде да знам? Много е логично даже. Дошли двама американски мафиоти да се стрелят в България и да си разчистват неизвестно какви лични сметки, а ние тук трябва да им сърбаме попарата!

– Няма нищо такова! Пълни измишльотини! Като сравните отпечатъците му, ще видите. Аз цял ден бях с него!

– И цялата нощ – предизвикателно добави криминалистът. По безизразното му лице не се четеше насмешка. – Може вие да сте в дъното на цялата работа, госпожице. Нали сте била миналото лято в техния град? На кого първо станахте любовница? На онзи в моргата или на този долу в ареста? Нямате вид на толкова фатална жена, а пък те да вземат да се изпозастрелят заради вас! Каква любов!

Ели го слушаше със зяпнала уста.

– Вие сте психопат – прошепна тя. – Това само някой болен мозък може да го съчини. Защо не арестувахте и мен в такъв случай?

– Вие нищо не сте извършила. Те се изтрепват помежду си. Ако в хода на разследването успея да докажа подбудителство от ваша страна, ще ви арестувам, обещавам ви. А засега сте свободна, само не напускайте страната. Добре е и града да не напускате. Искам да сте на разположение.

– Ще го напусна – спокойно отвърна Ели. – Нямам излишни пари за хотел. Или трябва да ме настаните в някоя от прехвалените си килии, или ме търсете край Созопол. Ето номера на телефона ми, не си мислете, че искам да се скрия.

Ели изхвърча от участъка, седна в колата си и се понесе на юг. Утре още от сутринта щеше отново да увисне пред участъка, за да прибере Джордж. Нямаше начин да не го пуснат, след като видят, че отпечатъците му не съвпадат с тези на убиеца. Нямаше начин да не го пуснат!

Но кой все пак беше поискал да убие Майкъл?

САМО НЕПРИЯТНОСТИ!, 1863 г.

Външният министър на Русия Горчакoв бързаше с каретата си по Невски проспект, изпълнен с тревога за предстоящия си разговор с Негово величество. Копитата на конете изчаткаха по Дворцовия площад и спряха пред парадния вход на Зимния дворец. Лакеят отвори вратичката и шейсет и пет годишният държавник слезе с пъшкане. Мина под високите извити арки на външната колонада, влезе в просторното фоайе и се заизкачва по мраморните стълби.

Застана пред кабинета на Александър ІІ и си сложи кръглите очила с тънки рамки, които, съчетани с голобрадото му лице, лишено дори от твърде модерните напоследък буйни бакенбарди, му придаваха достолепния вид на немски професор по философия. Пое си дъх и почука. Когато дочу отвътре позволението на Негово величество, решително отвори вратата и влезе.

Императорът и самодържец всеруски, великият херцог на Финландия и крал на Полша стоеше до високия прозорец, вперил поглед навън към широките води на Нева, мощно устремени от голямото Ладожко езеро към Финския залив.

"Човек никога не се уморява да гледа как гори огън и как тече вода"– беше му казал някой преди време и той винаги се сещаше за тази мисъл, като застанеше до прозореца и се загледаше към реката. Тя му действаше отпускащо и го успокояваше, ако бе ядосан.

А сега имаше сериозна нужда да търси успокоение във водите на могъщата Нева. Затрупан бе само с неприятности! Брат му, великият княз Константин, също бе твърде нервен и крачеше напред-назад из кабинета. При влизането на външния министър той само изсумтя и седна на един стол. Горчакoв поздрави почтително и остана прав.

– Заповядайте, Александър Михайлович, седнете – покани го императорът, посочвайки му стол и сам седна зад бюрото си. – Разговорът ни ще е сериозен. Смятам, че е крайно време да приключим с безобразията в полските земи!

Княз Горчакoв също смяташе така.

– Това проклето въстание продължава вече близо половин година!– недоволстваше императорът. – Крайно съм огорчен. И крайно уморен! Отдавна трябваше да съм заминал от този мъглив град за Ялта. Императрицата и децата вече ме чакат там, на слънце в летния дворец, а аз се занимавам с неща, които смятах, че за две седмици трябваше да бъдат решени! Две седмици или хайде, нека е месец. Но от края на януари до края на юни! Това е безобразие!

Дотук Горчакoв все още нямаше реплика в пиесата. Затова само кимаше и мълчеше.

– Докъде я докарахме! – кипеше, а не питаше негово величество.– Толкова се забалтавихме, че да ми пращат през април протестна нота другите императори в защита на поляците! Недопустимо!

– Ваше величество, с тази нота те искаха да кажат... – обади се Горчакoв, но императорът го прекъсна.

– Знам какво искаха да кажат, скъпи Александър Михайлович! Много добре ги разбрах! Искаха да кажат: "Докога ще търпиш да танцуват на главата ти мазурка? И защо още не си ги натикал в миша дупка?" Това искаха да ми кажат, защото три месеца бяха предостатъчни да се справим! А всяко продължаващо въстание у нас ще предизвика бунтове и сред техните подвластни народи. И тук, както виждате, точно това се случи. Към поляците незабавно се присъединиха техните първи дружки литовците!

– Танцуват ти мазурка, защото вместо да ги смачкаш с войска, ти им обнародваш разни манифести с обещания. Я прати армия да избеси половината, а другата половина да натири в Сибир, че да видим тогава! – заяви позицията си брат му и гневно кръстоса крак върху крак.

После се сети внезапно още нещо и го добави към речта си с бурно жестикулиране:

– И кои, моля ти се, ни изпращат нота? За Англия и Франция е ясно, от тях може да се очаква. Но и Австрия, представете си! Австрия, която също си отхапа добро парче от полското кралство и от години мачка и обезличава поляците, сега ми излиза в тяхна защита! Ноти, моля ви се, подписва!

– Страх ги е и техните да не се разбунтуват – припомни външният министър.

– А Прусия защо не я е страх? – възрази му великият княз Константин.– Защо веднага ни подкрепи? Още първата седмица заяви, че е на наша страна, а на втората вече подписа Конвенция за съвместно противодействие!

– Защото... господин Бисмарк е много умен мъж – отвърна Горчакoв. – И тримата лично го познаваме, така че стремежът му за сближение с нас не е никаква изненада.

– Господа, и аз бих го поканил да сподели закуската ми, но сега не обсъждаме колко симпатичен човек е приятелят ни Ото. Ето какво обсъждаме – императорът извади от бюрото си голям лист гербова хартия с калиграфски изписан текст и големи завъртени подписи най-отдолу.

– Какво е това? – присви очи зад очилата си Горчакoв.

– Това, скъпи мои, е нова нота на същите трима посланици. Не смятах, че ще си позволят пак да ми пращат ноти и да наливат масло в огъня. Сами виждат, че достатъчно сме затруднени и без тях.

– Пращат, защото полските емигранти са се разтичали из цяла Европа. Пишат петиции на всички крале и правителства и проглушават ушите им с молби за възстановяване на полското кралство. Дори убеждават французите да обявят заради тях война на Русия – осведоми ги Горчакoв.

– Французите? – изсмя се княз Константин. – Те да не си въобразяват, че сегашният им Наполеон Бонапарт е като предишния! Дори той навремето с двете си полски войни какво направи? А?

– Владислав, племенникът на покойния граф Чарториски, натиска Наполеон ІІІ и той се мъчи да демонстрира някаква активност – обади се императорът. – Но сега става дума за нашата активност. Днес тук с вас трябва да решим какво точно ще направим и да го направим наистина, за да мога най-после да замина на юг.

Александър ІІ замълча и ги загледа изпитателно.

Пръв се обади Горчакoв. Той си знаеше, че от него се очакват смислените предложения, а великият княз Константин щеше само да ги залива с емоциите си.

Но такова отношение от негова страна си беше напълно обяснимо. Не всеки императорски брат е оцелявал по чудо след две покушения срещу живота му и все от поляци във Варшава. Да те нападнат със саби и щикове в двореца "Белведер" по време на следобедния ти сън, да те накарат унизително да клечиш по бели гащи в сенките на декоративните растения по балкона на спалнята, докато в това време избиват придворните ти и офицерите, това не е просто унизително. То е ужасяващо и не може да бъде забравено, дори да се е случило преди цели трийсет и три години!

А за капак на всичко, след като едва бе преглътнал и гнева, и страха си и миналата година бе отишъл на посещение в кралството, те за малко не го застреляха на стълбите пред варшавския театър. Оцеля, но успяха да го ранят! Не, наистина след такова нещо и въпреки всички обесени атентатори той не можеше спокойно да разговаря за Полша! Не и той!

Затова Горчакoв побутна с пръст очилата си нагоре и се опита да изложи своите мисли:

– Според мен, ваше величество, имаме две задачи. Едната е да решим какво ще отговорим на посланиците, а втората е да набележим много конкретни действия срещу поляците и литовците. Тези действия трябва да са добре балансирана система от натиск и отстъпки.

Обсъждането беше дълго. Възможните идеи за излизане от блатото не бяха твърде противоречиви помежду си, но с тънки нюанси. Трябваше да се държи сметка и за поведението на въстаниците, и кои сили точно ръководеха в момента бунта – дали крайните "червени" революционери или умерените и склонни към преговори "бели" представители на шляхтата. Трябваше да се отчитат реакциите и кроежите на другите европейски монархии, съюзите или враждите помежду им, а също и плановете на самата Русия за единоборства и съглашения в бъдещата и европейска политика.

Не беше лесно.

Горчакoв теглеше към умереност, към въздържане от резки действия, за разлика от великия княз, който с тропане по бюрото изискваше войски, бесилки и разстрели.

– Добре! – разпери ръце императорът. – Взимай колкото искаш полкове, дори дивизии, ако трябва, и върви да колиш и да бесиш!

– Аз ли? – скочи прав княз Константин и слабата му фигура се изпъна като върлина. – И защо точно аз? На мен кракът ми повече няма да стъпи там! Никога! Да вървят генералите! За какво ги държиш на служба? За какво им плащаш?

Навън мръкваше, а лакеите в зимния дворец, като чуваха виковете в кабинета на царя, не смееха да влязат, за да запалят газените лампи.

Накрая умората, настъпващият мрак, нетърпението на Александър ІІ да замине на юг и гневливостта на брат му си казаха думата.

На другия ден генерал Михаил Муравьов получи длъжността литовски генерал-губернатор и начело на многохилядна войска пое към поверената му губерния, а със същата задача и достатъчно войски към Варшава бе изпратен немецът по произход граф Берг.

След две седмици, когато вече имаше достатъчно окуражаваща информация от тях как протича омиротворяването на полските земи, външният министър Горчакoв отговори на посланическата нота с дръзкото изявление, че поляците в Русия са получили от господаря си много повече отстъпки и привилегии, отколкото имат онези, извън руските територии, и за какви отстъпки повече претендират посланиците. Освен това той възмутено добави, че те нямат абсолютно никакво право да се месят във вътрешните работи на Русия. Междувременно бе убедил Австрия да се присъедини към съглашението им с Прусия и австрийските войски наложиха тотална окупация на своята част от Галиция. А французите и англичаните вече бяха изгубили интерес към дипломатически импровизации по полския въпрос.

Когато Негово императорско величество най-после успя да се настани в царския си вагон и да поеме на юг по Николаевската железопътна линия към Москва, а оттам с карета пристигна в слънчевия си дворец край Ялта на Черно море, Муравьов опожаряваше владетелските домове и шляхтишките имения в Литва. Изсичаше горите, служещи за убежище на въстаниците, бесеше виновни и невинни и пращаше под конвой оковани върволици бунтовници в затворите или на заточение далече, далече на изток.

Същото вършеше в полските земи граф Берг без никакво колебание, състрадание и умора. Смърт, кръв, пожари, висящи трупове на бесилките, издигнати на публични места, заточения, конфискации на имущество и изселване дори на тези шляхтичи, които не бяха въстанали. Изпращаха ги далече от полските земи, защото утре можеше да им дойде друг акъл в главите. След такъв погром не можеше да има вече полско въстание. Не трябваше да има!

А някакъв си архиепископ Фелински, въобразявайки си, че бащицата император не знае какво се върши в земите му с подвластния му народ, седнал и с цялата си наивност му написал писмо, призовавайки християнското му милосърдие и умолявайки го да спре проливането на християнска кръв. Така ли? Хайде в Сибир на заточение! Каква християнска кръв, моля ви се? Та те са католици! Нека приемат православието, и тогава ще помислим.

Галина Златарева

1. Ямурлук — дълга вълнена наметка с качулка (б. а.). Горе

2. Легия – от легион (лат), доброволчески военен отред (б. а.).Горе


Нагоре
Към Съдържанието на броя

 
Хостингът и домейнът са предоставени с любезното съдейстие на Superhosting.bg